Flowers

Чирак

back to home pdf share

Времето е все същото, но е хвърлило върху камъка тежки последици.

Пръстите на мъдростта са му издълбали сигурни думи: „Човече, познай себе си“.

Те имат глас единствено в тишината, а сърцето обича да се преструва.

Истинското познание се намира в душата, която разбира, че боледува.

 

Човекът обаче иска да сграбчи зорницата, иска религиозно опиянение,

с желязна воля да преодолее смъртта, вечността да му бъде владение.

А гласът в тишината е все така тук, звучи в нищетата човешка,

свободата поздравява сърцето, което е осъзнало своята грешност.

 

Грешност, направила пътя му сляп, стъпваща в несъзнателността си;

той е отдаден на най-тъмната нощ, а светлината съвсем не понася;

такова сърце е износено, лежи в пепелта на кладата от страх и потиснатост,

затова и човекът се пренася в ума, да се крие от всичко надвиснало.

 

Светлината на ума обаче е именно мрак, на себето сянката неизменна.

То е готово да се пожертва напълно, за да стопли кръвта вледенена.

Но тук нищетата е само представа, човекът я следва накриво –

като розите, хвърлени пред магаретата – една мъдрост фалшива.

 

Да се борим срещу този човек, братя мои, да изчистим греха от земята –

аз съм този, който може разумно да съди, аз съм на света светлината.

О, глупак на глупаците, ти не си и изобщо прочел върху камъка думите.

Думите: „Човече, познай себе си!“ – заръка изрично за теб, не за другите.

back to home pdf share