near death

Даряване на органи – акт на милосърдие? Част 1

back to home pdf share

В природната еволюция готовността за извършване на жертви за съхраняването на видовете е очевидна сама по себе си и има огромен смисъл. В нашия организъм клетките също непрекъснато се „жертват“, за да освободят място за новите, така че да може да се поддържа непрекъснатото обновяване на живота.

От тази природна гледна точка е смело и алтруистично решението човек да желае да дари свой орган.

Но все пак човешкото същество е не само физическо тяло, а е също така и многоизмерно създание. То е обитател на два свята – „Вечният Син на Небесата“ се обединява с преходното дете на земята.

Връзката между нематериалния духовен принцип и биологичното същество е отличителният признак на човешкото същество. Това му дава особеното чувство за смисъл и цел. Всяко ново човешко същество още в утробата свързва духовната същност с биологичната телесна форма, а по време на процеса на умиране първата се отделя отново и носи със себе си резултатите от преживяванията като растеж на съзнанието. След фаза на усвояване във фините светове, тя се свързва пак със земно същество. Когато се подготвя за поредното потапяне във физическия свят, духовната човешка същност преглежда и приема основните условия за следващия си живот, които всъщност служат за пробуждане на духовното ѝ съзнание в света на материята. Това е действителната цел на нашето съществуване. Нашата свободна воля се съхранява в духовната ни идентичност. С други думи, преди да се родим, сме казали „да“ за нашия бъдещ живот с всичките му плюсове и минуси, защото сме искали да приемем уроците му, и затова сме готови да компенсираме в сегашната си инкарнация предишните си грешки по пътя на развитието.

Следователно божествената ни душа е тази, която определя момента на инкарнацията. Тя също определя и точния момент, в който сърцето ни да спре да бие и така да прекратим физическия си живот. Определени смущаващи фактори обаче могат да попречат на този план и да прекратят живота преждевременно или да го удължат изкуствено.

По време на процеса на умиране от най-голямо значение за нашата собствена идентичност, нашето духовно същество, е да може да проведе необезпокояван преглед на най-значителните моменти от преживяванията в изминалия живот –  „прибиране на реколтата“ на съзнанието. Това се случва, когато земното съзнание изгасне. Тази „жътва“ на съзнанието може да бъде използвана в отвъдния свят за по-нататъшно израстване на духовното съзнание и с този потенциал може да подготви ново прераждане с най-подходящите условия.

Този ретроспективен преглед на „филма“ на току-що приключилия живот е описан във всички учения на мъдростта. Поради тази причина са били написани „книги на мъртвите“ в някои азиатски култури, а също и в Египет. От тези книги е било четено многократно в последните часове от живота на умиращите хора и малко след смъртта им, за да улеснят прехода им от физическия свят към отвъдния. Дори и тогава те са знаели много добре, че слуховият орган умира последен – и това днес е потвърдено от съвременната наука. От това ние можем да научим колко е важно да не съпровождаме умиращите ни приятели с безполезни или разрушителни думи в последните моменти от живота им. Слуховият орган е също и първият, който се събужда в нероденото бебе. То чува любящия глас на майка си, възприема музиката. Ползотворното и съзнателно поведение също помага на новото същество да премине във физическия свят по един внимателен и топъл начин.

Преживявания, близки до смъртта (ПБС)

Можем да открием потвърждение на тези процеси на умиране в хилядите описани преживявания, близки до смъртта, които и досега са ни познати.

Интересно и полезно е да знаем, че всички, които са преминали през ПБС, изцяло престават да се страхуват от смъртта. Те са изпитали, че нашето собствено истинско същество е невидимото за материалните ни сетивни органи и че неговият свят не е нито неестествен, нито неразбираем – „отвъд“ просто означава отвъд сетивното ни усещане. Затова смъртта е страшна само до момента, в който не осъзнаем, че в действителност сме безсмъртни.

Този вид преживявания дават на съзнанието напълно нов вид приемане, което позволява разбиране на вътрешните връзки в холистичен смисъл, и това ни помага да усетим ограниченията на натрупаното ни интелектуално знание. Ние ставаме осъзнати за разделящата линия между (безсмъртния) дух и (смъртното) съзнание.

Теоретично наученото в този свят е полезно за ума ни, то се записва в мозъка и остава в земната сфера. Само това, което преживяваме и усещаме на по-дълбоко, фундаментално ниво, ще бъде съхранено и ще ни съпровожда отвъд.

Обикновено не позволяваме на Духа да ръководи живота ни. Склонни сме да ръководим сами себе си, тъй като божественото духовно същество, което стои скрито в нас, не може да достигне до нашето съзнание. Затова често се месим в естествените процеси, без да сме способни да виждаме последствията; истинското познание за всеобхватното устройство на творението обикновено липсва.

Преживяванията, близки до смъртта, при които съзнанието напуска ограничението на материалната същност, дават на човешкото същество напълно нови прозрения и трансформират текущия материален живот на този човек, защото смисълът на земното му съществуване изведнъж става ясен.

Някои твърдят, че ПБС са халюцинации, резултат от липса на кислород в мозъка. Обаче как тогава е възможно да съществуват такива ярки, променящи живота прозрения?

Американският неврохирург Ибън Алекзандър, образован в материалистичната наука, споделя за силните си впечатления от преживяване, близко до смъртта, което напълно трансформирало живота му. Той пише: „Само когато изоставим ограниченията на физическото си тяло и мозъка, можем да разберем безкрайното пространство на общност с целостта на творението и да изживеем безграничната любов на Твореца.“

ПБС се случва в преходната фаза, по време на която мозъчното съзнание е изключено, но жизнената нишка между духовното, душевното и фините тела от една страна и материалното тяло от друга, още не се е скъсала напълно. Това е времето, когато настъпва големият преглед на изживения до момента живот. Интересното е, че няма външен авторитет, който да гледа осъждащо преминаващата панорама от живота на човека, а по-скоро е самият човек, който наблюдава и така интегрира есенцията на жизнения път в съзнанието си. Тази есенция може да бъде пренесена по-нататък по еволюционното пътешествие към много други бъдещи цели; пътешествие, при което най-накрая ще изостави всичко, за да бъде част от всеобхватното космично съзнание.

След ПБС хората се връщат обратно в текущия си живот. Това е възможно когато сребърната нишка между това, което отива отвъд, и материалното тяло не е била окончателно прекъсната все още.

Човешкото същество е сложно създание, съставено от нематериален дух, от една страна, а от друга страна – от душата, която е отчасти от духовното, отчасти от материалното. Душата на човешкото същество в едно отношение е смъртна, а в друго – безсмъртна.

Когато умираме, настъпва разделяне на това съчетание. Смъртта е вид прераждане отвъд.

По време на съня, който е малкият брат на смъртта, настъпва отслабване на връзките у сложното същество, но не и разделяне. В сънищата ни можем да виждаме без оптичния апарат на очите.

Подобно на ПБС, при които отслабването на връзките е много по-силно изразено, в сънищата си преживяваме по-силни възприятия. Времето също се усеща по ускорен начин.

Духът, душата и тялото се поддържат заедно чрез електромагнитни излъчвания. Душата свързва смъртното с безсмъртното. Когато умрем, финоматериалната форма се издига нагоре от материалното тяло, напуска го и повече не го снабдява с жизнена енергия. Отлита като балон, който вече не е вързан. Физическото тяло остава без душа.

За да можем да разберем по-добре тези връзки, бихме искали да погледнем по-отблизо човешкото същество в неговата многоизмерност.

 

Към част 2

 

back to home pdf share