spiralstone

Диалог, не-знание и творчество

back to home pdf share

Обсъжданите въпроси обикновено са от политически, социален, културен или философски характер. Всеки участник в диалога има своя индивидуална подготовка, опит и образование. Въпреки това по време на диалога групата се опитва да достигне до нова перспектива по темата, която в крайна сметка позволява на всеки участник да придобие по-дълбоко разбиране за проблема.

Също така стои и въпросът за разбиране позицията на другия. Накрая може да се стигне до усещане за съгласие, че "да, това е така" или до ново заключение, до една по-изчистена концепция. Тази концепция може да донесе със себе си определено усещане на “повдигане” и да се превърне в нова основа за действие в ежедневието. Това се получава при условие, че участниците в диалога са готови да се срещнат в атмосфера на откритост.

Тук възниква въпросът дали действително се случва нещо ново в описания процес? Възможно е резултатът от диалога само да изглежда нов, а на практика да бъде нова компилация от стари неща. Тоест, да се приеме, че всеки участник е допринесъл в диалога с определени своите идеи, а групата е съставила една смесица от тях, която изглежда нова в общ план, но всъщност се състои само от стари неща.

Въпросът става още по-конкретен, когато разгледаме до какво води диалогът вътре във всеки човек. Принуждава ли ни да се пренареждаме в рамките на старите си навици и модели? Използваме ли същите познати инструменти, за да преподредим вътрешния си свят? Или диалогът ни дава възможността напълно да се откажем от старите инструменти и следователно открива пред нас възможност да се случи нещо напълно различно, което да не е резултат от старото?

Това поставя пред нас предположението, че в диалога може да се случи нещо, което е извън реда на старото, нещо, което е напълно ново и непознато за всеки от участниците и възниква в уникалността на момента. Възможно ли е това действително?

За да може пространството, което е създадено в диалог между хората, да бъде изпълнено с нещо ново, старото трябва да бъде напълно изчистено от това пространство. Това е цялата структура от стари мнения, идеи, концепции и вярвания, които подхранват нашия психологически свят, но не и практическите, технически ежедневни знания. И така, какво означава това, че старото спира да съществува?

За да изчезне старото в психологическото пространство на диалога между хората, то трябва първо да изчезне в пространството, или ако използваме по-добър термин - в съзнанието на отделната личност. Човек би могъл да попита: каква е връзката ми със старото съзнание?

Хората са склонни да се придържат към своите вярвания, концепции и идеи, поради несигурност и страх. В ума обикновено съществува постоянен процес на усъвършенстване и приспособяване на тези понятия като механизъм за защита на познатото, което ни дава чувство за сигурност. Но дори и да получим прозрение относно ограниченията и вярванията, които участват в избягването на истината за това, което е, чрез преструване и проектиране, все още стои въпросът, какво означава това, че старото съзнание изчезва?

Има ли някаква инстанция в ума, която решава: "това е старо, а това е ново; това може да си отиде, а другото да остане", нещо, което умът следователно да може да контролира? Или пък контролиращият също е част от старото и само вярва, че се е освободил от него. Контролиращият със сигурност е част от старото, защото ние оценяваме всичко, което се появява пред нас със стария си аршин и с него преценяваме дали дадена идея е нова или по-добра. Но старото няма как да доведе до нещо ново. Новото може да бъде само там, където старото не е.

И така, какво означава това, че старото изчезва? Това, което се случва, е, че човек стига до една вътрешна точка, от която не знае как да продължи. В резултат се появява или някакво неясно предположение, което отново е форма на проекция, или всеки опит да се даде отговор чрез ограничената памет и познания на дадена личност приключва. Тогава се установява едно състояние, в което единственият възможен отговор е "не знам". За повечето хора въпросът приключва тук и мисленето продължава своята работа в различна посока. Но защо се случва това? Защо се извръщаме от факта на „нищо не знам“?

За невнимателния ум този етап изглежда като задънена улица, докато всъщност това е точката на пресичане на объркания ум с пробуждащия се ум. Какво е състоянието на нашите чувства и на цялото ни същество, когато разберем дълбоко в себе си, че "нищо не знам"? Докосвали ли сме се някога до това състояние без осъждане и в пълна непринуденост?

Това дълбоко прозрение на факта, че не знаем, съдържа в себе си потенциално чувство на страх, което възниква от дезориентацията и несигурността. Вместо да остане в наблюдение върху истинността на този факт, умът обикновено се впуска в разнообразни дейности - в бягство чрез разсейване, или в прилагане на определен метод или мантра, за да се справи със страха. Този фундаментален страх обаче може да бъде дълбоко разбран и прегърнат единствено в тишината и истинността на осъзнаването без осъждане. Всичко останало е избягване на това, което е; на това, което сме. Ако този страх не бъде изкореняван на все по-дълбоко и по-дълбоко равнище на съзнание, в подсъзнанието ще остане влечение към обяснения и идеи, които привидно предоставят сигурност. Този страх е коренът на вътрешната претенция, че "аз знам".

С отмирането на старата фундаментална мисъл "аз знам" започва дълбокото приемане за не-знаенето. Не-знаенето обаче е просто още едно понятие. Необходимо е да се задълбае в него. Какво означава не-знаене?

Не е ли удивително да наблюдаваме как въпросът "какво е не-знание" води до не-знаене? Това се случва, когато отговорът на въпроса не произтича от паметта, която обяснява понятията, а самият въпрос се разгръща насред тихо наблюдение. Нима такова състояние на не-знаене не прави ума напълно възприемчив?

Вече не „аз знам“ обяснява какво е Настоящето. По-скоро чрез не-знаенето Настоящето може да общува непосредствено с насочения ум. То изисква от нас да посрещнем всеки появяващ се в съзнанието аспект в безусловно осъзнаване. А тази безусловност всъщност представлява любов.

Когато посрещаме с любов всеки аспект на битието с непредубедено съзнание, в чистотата на Настоящето се развива процес на трансформация и обновление. Нашите убеждения за света, представата ни за себе си, натрупаните ценности, идеи и мнения губят своята основа. Новата основа е истинността на не-знаенето.

Умът утихва и става непринуден. Вътрешният слух и зрение се изострят. И неочаквано започва един безсловесен "диалог" с Настоящето. Не-знаенето се превръща във винаги отворен и непрекъснато обновяващ се прозорец към сътворяване.

По този начин, чрез диалога в група от хора, се открива възможност нещо съвсем ново да възникне “в средата”. Не-знаенето и диалогът са едно.

back to home pdf share