light and darkness (2)

Добро и зло - и отвъд тях - Част 2

back to home pdf share

Към Част 1

Функцията на злото

Нека погледнем в книгата на Йов в Стария завет. В нея е написано, че Дяволът е в общността на Бог. Дяволът олицетворява склонността ни да се освободим от абсолюта и да търсим независимост от Бог в относителния свят. Затова той пита Бог нещо като: Може ли да взема Йов, най-посветения ти служител, от теб? Бог му позволява да разруши жизнените условия на Йов и да го постави в най-лошите изпитания. Всичко му е отнето, парите и притежанията му, семейството му, здравето му. Но той запазва вярата си в Бог. Не се оттегля от абсолюта, а поддържа връзката си с него и Му се предоставя. Приема съдбата си. И какво се случва? Той надмогва себе си. Надмогва своята относителна жизнена реалност. Най-съкровената му, божествената му същност се пробужда в него; истинското му себе, което произхожда от абсолюта, му дава необходимата сила.

Ученията за кармата и прераждането също използват абсолюта за свое мерило. Кармата може да бъде обяснена само посредством връзката между човека и абсолюта.  И поради тази връзка се предопределя това, че човек привлича определени ситуации в живота си, определени срещи например. Преживяваме куп добри и лоши моменти. Всеки изпитва резултатите от поведението си в миналото, поведение, което е било определено основно от егоцентризма му, тоест, където духовното не е било проявено. Резултатите от поведението остават в света и следователно трябва да бъдат отработени. Дали това се случва и как, зависи от всеки индивид. Ако човек реши да посвети всичките си действия на божественото, то това ще го освободи от кармичните връзки (както се казва и в Бхагавад Гита 5:10, 12:6).

Злото, разгледано в по-висша светлина

От гледна точка на нашите жизнени реалности ние не можем точно да определим какво е злото. Но от гледна точка на абсолюта може да бъде ясно формулирано.

Corpus Hermeticum, сборник от свещени книги от началото на нашата ера, който съдържа мъдрост египетски, гръцки и еврейски учения, обяснява следното: „Злото на душата е нейното невежество, липсата ѝ на знанието, което е от Бог“ (12-та книга, стих 24). И на друго място: „Най-тежката болест на душата е отричането ѝ от Бог“ (13-та книга, стих 7). И откриваме зова: „Отиди навътре в себе си и То ще дойде“ (14-та книга, стих 25). „То“ е Абсолютното Добро.

Непознаването на абсолюта означава непознаване на себе си, означава отричане на най-съкровената ни същност, която е част от него. Докато е така, цялото ни поведение възниква извън божествената активност и има последици, които някой ден ще трябва да бъдат отработени.

Китайската мъдрост казва в Дао Дъ Дзин: „Тези, които не познават Вечното, безразсъдно ще нанасят вреда“ (стих 16).

Защо човешкото същество е оставено в (света на) относителното

Нашето време се характеризира с факта, че повечето хора са се отклонили от божественото. Придобили сме его и изпробваме автономността си. Чрез нарушаването на енергийния поток към абсолюта, който е в нашия собствен център, ние сме под влиянието на друг поток, на потока на жизнените модели в нашия свят. Съдържанието на егото ни произтича от този поток. И затова винаги има воали между нас и нашия произход. Но за това съществуване в разделение стои велика задача.

Нека погледнем във Ведите, най-старата религиозна литература, запазена и до сега, която в днешно време претърпява вид ренесанс. Там можем да прочетем, че нашият свят е бил създаден, за да даде възможност за повторно извисяване към Божественото на онези души, които са се откъснали от Бога. [1] Всъщност за това служат нашето тяло и природното царство, от което то е произлязло. Ведите говорят за това, че под нашия свят има и други светове – светове от демоничен порядък. [2] Духовете, които произхождат от тях, навлизат в мислите и чувствата на човешките същества. Те или доминират над човека, което е най-честият случай, или могат да бъдат освободени от него, когато той отново ги свърже с абсолюта. Това ни казва, че след всичко, което досега посочихме, задачата на човешкото същество е още по-обхватна.

Ученията на Ведите говорят за различни световни ери. Според тях сега ние сме в Кали Юга, тъмната ера, започнала преди около 5000 години. Това ни води до пълното отклоняване от божествената светлина. То отива толкова далеч, че в човешкото ни съзнание материята превзема мястото на божествения и духовния аспект.

Човекът сега е стигнал до заключението, че е бил създаден от играта на материалните частици. Мислейки по този начин, той губи всякаква възможност за разбиране на съществуването си. И трябва да живее в тези условия, трябва да изпита провала си по най-горчивия начин, за да може да открие пътя към себе си.

В Кабала, мистичното учение на юдаизма, се казва, че богът позволява такова развитие. В нея откриваме твърдението, че Бог винаги прави място и се отдръпва, така че Неговите създания да могат да намерят пътя към себе си, към истинската си същност. [3] Бог уважава свободата на творенията Си. В известен смисъл той ги оставя на самите тях. Всичко, което те вършат, се връща обратно към тях, докато воалите, отделящи ги от абсолюта, не бъдат разкъсани.

Новият завет също потвърждава тази гледна точка. Иисус става Христос чрез покръстването си в река Йордан и веднага след това събитие Князът на този свят идва при него и започват разговор. Противникът се опитва да подлъже Иисус Христос да превърне камъните от този свят в хляб. Заявява му, че така светът ще стане по-добро място. Че страданието на хората ще бъде премахнато. Но Иисус отхвърля това предложение, защото по този начин хората не биха могли да открият пътя към себе си. Само след преживяването на пълно съкрушение може да се открие истинската връзка с абсолюта. Затова Иисус говори на противника за необходимостта от новораждане, позовавайки се на писаното божие слово. [4]

Фауст на Гьоте ни представя човешкото същество в наше време. В тази драма антагонистът е все още в общността на Бог, както и при Йов. „От време на време ми харесва да виждам Стария (човек)“, казва Мефистофел. Той е антагонист, но от различна природа, в сравнение със случая с Йов. Човешкото същество е преминало през развитие в относителността, станало е мислещо създание с автономно его. Мефистофел говори с Бог за Фауст и стигат до сключване на споразумение. „Отдели този дух от първоначалния му източник“, предлага Бог на Мефистофел и предсказва: „Добрият човек и в най-тъмното си отклонение е съзнателен за правилния път.“ [5]

Първоначалният източник, най-съкровеното ядро в човешкото същество, връзката с абсолюта, божественият елемент, най-накрая се събужда и във Фауст. Първоначално той иска да открие сам за себе си „какво поддържа света в най-дълбокия пласт на съществуването му“. Разбира се, той се проваля, въпреки цялата магия на егото и миналото на човечеството и въпреки помощта на Мефистофел. Фауст достига до нулевата точка, подобно на всички търсачи, от която не може да продължи, където всички стари жизнени модели и цялата му автономия се разпадат.

Сега той може да бъде докоснат и напътстван от абсолюта. В последните стихове от „Фауст“ се съдържа едно показателно и освобождаващо проникновение: „Всичко, което е преходно, е само метафора“.

Целият относителен свят, с неговите състояния на съзнание, е символ на по-висша реалност, в която всички същества съзнателно се обединяват с абсолюта.

Нашата задача е да осъществим тази връзка. Тя ще доведе до трансформация, до трансфигурация, както я наричат Розенкройцерите. Възможно е да се издигнем над доброто и злото, отвъд този свят, чрез помощта на абсолюта, на божественото в нас… и така да работим в него по един наистина благотворен начин.


[1]  Armin Risi, Gott und die Götter, Neuhausen, Altenburg, 5. edition 2002, p. 90

[2]  Armin Risi, op. cit, p. 91 ff.

[3] Cf. Gershom Scholem, Die jüdische Mystik in ihren Hauptströmungen, Frankfurt am Main 1980, p. 285 ff. (the teaching about the Zimzum, the self-restriction of God)

[4] Matth. 4, 3 ff.

[5] Goethe, Faust, Prologue in heaven

back to home pdf share