Adam

Един по-различен поглед върху ябълката на Адам - Част 1

back to home pdf share

Ако човек разреже напречно една ябълка, той може да открие символа на новото човешко същество – петолъчната звезда. „Напречно мислещите“ често полагат основите на нови процеси. През 1998 г. в книгата си „Адам, Ева и змията“ [1] Илейн Пейджълс представи пред множество читатели една изненадваща гледка точка към историята за Рая, в която резултатът от „фаталното отхапване на ябълката“ се оказа напълно обърнат. Това доведе до недоволство в теологичните кръгове. А след това стана тихо за дълго време.

Adam's apple

Както винаги при забулените истории, в библейския мит за изгонването на Адам и Ева от Райската градина има също много пластове. И може би това, което на повърхността изглежда  като наказание, в по-дълбок смисъл би могло е благословия. Ние сме толкова свикнали с популярните тълкувания, че чак се шокираме когато се предложи някое различно обяснение. Ако в съзнанието ни обаче има място за един друг подход и ако не сме вече изцяло погълнати от живота в тази природа, не сме само природни същества, тогава историята изведнъж придобива коренно различен смисъл. Тогава „ние ядем от ябълката“.

От тази перспектива Библията е написана за хора, които искат да извървят пътя на завръщането обратно в онзи другия, първоначалния свят. Ако разглеждаме Писанието въз основа на душата, ние  осъзнаваме, че всички тези истории сочат към процеси, които възникват във и за човешкото същество. Това означава, че всички тези легенди стават доста актуални и за днешния ден.

Тогава виждаме следното: Адам и Ева са живели в Рая. Щастливо. В едно с природата. Без да се притесняват за каквото и да е. Но може да разгледаме Адам и Ева като аспекти на човешкото същество, които в този момент, в съвременната личност, упражняват своето влияние. Адам представлява мъжкият, творческият, посяващият принцип, а Ева – женският, пораждащият, даващият резултата и разкриващ принцип. Изведнъж вече имаме работа не с някакви хора в далечното минало, а с мъжкото и женското в самите себе си. Така че Ева, в нашата личност, е зависима от Адам, за да породи нови прозрения. Следователно Ева трябва да бъде оплодена от Адам; пораждащият принцип трябва да бъде оплоден от творческия принцип. Ако считаме мъжа за главата, а жената за сърцето, значи сърцето трябва да стимулира главата, за да започне тя да мисли по различно. Ева „съблазнява“ Адам да яде от ябълката.

Следователно е логично, че Ева е поела инициативата в историята с Рая, за да накара Адам да яде от дървото на доброто и злото – женският аспект на човешкото същество поема водещата  роля, стимулирайки мъжкия аспект да се насочи към нещо, което е било досега непознато. Затова ударението пада толкова силно на това да се започне да се живее от сърцето и да се постави пазач на мисловната способност.

А Ева, според библейския разказ, на свой ред е била подтикната от змията, символ на съзнанието. Каква полза тогава е имало съзнанието от това – Адам да вкуси от ябълката? Самовъзвеличаване? Обединение с Луциферичния светлинен принцип? Или самозащита?

Преди човешкото същество да промени мисленето си (функцията на Адам), трябва да се осъществи първо промяна в съзнанието. Действащата духовна искра, отговорна за тази промяна, е работила много преди появата на ябълката, за да осигури промяната в съзнанието. Природното съзнание усеща, че се случва някаква промяна и съответно по силата на природния закон тя ще упражни влиянието си. То ще се опита да съблазни личността, за да може тя да се отвори за своето прославяне, за възхваляване  на „Аза“. Тук пак имаме ситуация, в която привидно грешното се обръща в  прикрита благословия. Да изядеш нещо може да се сравни с това „да абсорбираш нещо вътре в себе си“. Когато Адам яде от ябълката, той приема вътрешно символа на ябълката. В този контекст плодът е символ на микрокосмоса. Адам осъзнава, че е нещо повече от природно същество, нещо повече от плът и кръв. И че не живее само за да умре. Че трябва да има нещо, за което досега е бил напълно несъзнателен. Той (човешкото същество, следователно и тя) става все по-наясно с различните влияния, които се проявяват вътрешно.

Хермес казва, че по едно време между Бог и човек се е развила безсъзнателност. Несъзнаване на божественото. Когато човек е несъзнателен за божественото, не може и да страда за това, че го е загубил. Тогава той живее в невежество, подобно на пребиваването в Рая. Тогава поговорката – те бяха много нещастни, но нямаха представа за това – звучи много правдоподобно.

И след изяждането на ябълката всичко се променя. Изведнъж те се усещат покрити с кожа. Покрити с плът. Въплъщение: в плътта. Стигането до това разбиране е драматично събитие в живота на човек. По този начин той осъзнава, че е двойствено същество, с което бива изхвърлен от земния рай, именно поради осъзнаването на състоянието на съществуването си. Истината е, че там, където човек си е мислил, че е щастлив, не е раят. Той е смятал, че е добре или поне че винаги ще се оправи. Очите (съзнанието) още не са били отворени.

Но изведнъж вижда много повече. Сякаш в мазето е била включена крушката и изведнъж виждаш какво се съхранява там. Земният рай изведнъж вече не е рай, а място, което може да се обитава само за сметка на други. Тук може да се живее само от перспективата на природното човешко същество, чрез убиване. Когато дишам, въздухът умира!

Но това не е единственото последствие, защото едновременно с това има нещо в нас, което моли за внимание. Нещо неопределено, което отговаря на тази нова визия. И това е началото на едно търсене, което често отнема години. Може да се чувствате обезсърчени, сякаш живеете в ничия земя.

Завръщането в предишния земен рай, където човек е живял в щастливо невежество, не е вече възможно, защото е станал съзнателен за другия в него. Защото светлината отвътре също е запалена. След като разберете, че сте на грешен път, трябва да поправите грешката или да се научите да живеете с нея. Вие обаче никога няма да можете да се върнете в безсъзнание, въпреки че може и да се преструвате, че нищо не се е случило. Да пренебрегвате мълчаливия призив на другия; да капсулирате тихото гласче, чрез окупирането си с много други въпроси, но в тихите моменти другият, съзнаването на този друг, ще изплува отново и отново.

В книгата „Дворецът на мира“ от Карeл Велингхоф [2] е описано следното: „Този, който се е научил да гледа на този свят като на сянка на духовния свят, е неспособен да ограничи съзнанието си единствено до царството на сенките.“

Райската история продължава и разказва, че пред Рая е бил поставен страж с пламтящ меч, за да попречи на завръщането на човека. Това звучи странно, имайки предвид, че човешкото същество се е изключило от Рая заради своето безсъзнание. Не би следвало да има нужда от охрана всъщност. Но защо тогава има пазач? Коя порта пази той?              

Не и за влизането в земния рай, тъй като човешкото същество тъкмо е разбрало, че този рай в крайна сметка не е точно рай. Може би пазачът стои пред входа на един друг рай?

Пазач е някой, който охранява вход или проход, за да възпрепятства влизането. Помислете за сватбената зала от разказа за Християн Розенкройц, където само онези, които са облечени подходящо, имат право да влизат. Когато човек е облечен с подходящите дрехи, пазачът приема различна функция. Той става представител на домакина, а отгоре на всичко в тази история той показва на госта и един пламтящ меч. Пламтящият меч е символ на новата духовна душа. Която беше, която е и която ще дойде. Дар, който ще трябва да носим достойно.

На какво ни учи всичко това?

На първо място, нищо не е така, както изглежда. Че нашето знание е обусловено повече отколкото смятаме. И да се върнем към същината на тази история: плът и кръв не могат да станат част от Божието царство.

Че Адам и Ева в нас, след раждането на търсещия, могат да се трансформират в Захария и Елисавета, а след раждането на Йоан – в Йосиф и Мария, от което следва и раждането на Исус, и впоследствие, във финалната фаза, да се преобразят още веднъж, в осъществяването на Христос. Търсачът, предтечата, осъществителят и възнесеният.

Но първо трябва Адам, подтикнат от Ева, да яде от ябълката, за да може личността да осъзнае, че е приета в микрокосмоса.

И също че те двамата са голи, лишени от бляскавото си светлинно одеяние.

 

Продължава в част 2

 


References:

[1]  Илейн Пейджълс, "Адам, Ева и змията - секс и политика в ранното християнство", Random House Usa Inc 1989

[2]  Карел Велингхоф, "Дворецът на мира", Aspekt 2011

back to home pdf share