running man

Киркегор – страхът по отношение на божествения дух

back to home pdf share

Сьорен Киркегор, роден в Копенхаген през 1813 г., е смятан за бележит датски философ. Той е и един от т.нар. екзистенциалисти. В трудовете си той разглежда фундаменталните чувства на страх, отчаяние и безсилие, които за него са предпоставка и своеобразно изпитание, за да се стигне до истинския живот в Бога чрез преодоляването им. Киркегор е дълбоко религиозен. Той се застъпва за истинското, изначално християнство, което за него означава приемане на страданието и отказване от този свят. Обвинява датската лутеранска църква, че мами вярващото паство, като свежда религията до средство за утеха и по този начин принизява християнството. Той отстоява гледната си точка най-остро в поредицата памфлети Øjeblikket (Моментът), която започва да публикува година преди смъртта си.

"Човекът е дух. А какво е духът? Духът е себето. Но какво представлява себето?" ¹ Това е началото на книгата на Киркегор "Болест докато дойде смъртта". В себето са обединени ограниченият земен човек и безкрайният човек, чийто произход е от Бога. Човекът обаче не осъзнава своя божествен, духовен компонент. Той се стреми към щастие и доволство, ала и двете са заблуди, тъй като в този стремеж духът бива пренебрегнат. Преди библейското грехопадение човекът е имал контакт с духа, но духът е бил латентен в него. Следователно човекът е бил праведен и невеж и у него е имало тишина и спокойствие. Според Киркегор човекът е преживявал това като състояние на "небитие", на нищо, което е предизвиквало огромен страх.

Небитието

Какво има предвид Киркегор под "небитие", след като в крайна сметка преди грехопадението човекът е бил свързан с духа? Духът обаче желае встъпване в съзнателност – съзнателност, която има връзка с божественото. Според Киркегор духът е искал именно това преди грехопадението и продължава да го желае и днес. Макар и в латентно състояние, духът се е свързал с човека, предал му е възможности, но отново се е оттеглил, защото човекът не е могъл да го разбере. Това състояние на съзерцаване на духа, без да бъдем способни да го придобием, Киркегор нарича състояние на "небитие". Може да се нарече и състояние на празнота или вакуум, предизвикващо страх у човека. Човекът не е осъзнавал духовното, нито пък е имал Аз-съзнание със силна воля, както вече го познаваме днес. Духът наистина е бил близо до него, но в същото време и далече, така че да остави човека в несъзнателност. Това означава, че човекът не е можел съзнателно да използва духовните сили, не е можел съзнателно да изразява себе си с тях. Библейското грехопадение на човека е произтекло от страха от състоянието на "небитие", което Киркегор разглежда като символ на нашите екзистенциални конфликти.

Качественият скок

Със забраната да ядат от дървото на познанието Адам и Ева добиват идея за възможността за взимане на решение. С яденето от плода Адам решава да застане срещу духа, в полза на 'греха'. За Киркегор грехът означава не само осъзнаване на чувствеността и сексуалността, но също и живот в личната воля, далеч от Бога. Киркегор нарича това качествен скок. Това обаче не е скок, направен заради свободата, а скок от страх. Той подчертава, че не само Адам е направил този скок, а го прави и всяко човешко същество след Адам, включително и ние самите. "Възможността за свобода не се състои в това да можеш да избираш доброто или злото. [...] Възможността е (ако не друго) да бъдеш способен." "Страхът не е съдба извън свободата, той е затворена свобода, затворена в самата себе си." ²

Този момент на скок, казва Киркегор, не може да бъде обяснен. Това е психологически момент, който се случва в нас не само веднъж, а постоянно, придружен от екзистенциална тревога, включваща отчаяно търсене на връзка с духа. В страха си ние постоянно се сблъскваме с възможността да вземем решение дали да приемем или отхвърлим духа.

Ако погледнем нашия свят отвън, можем да си помислим, че в него изглежда има изключителна свобода и щастие, които се свързват с безбройните възможности за избор. Кога в западния свят човечеството е имало толкова много възможности да избира и да формира живота според предпочитанията си, както в наше време? Безбройните възможности обаче се оказва, че не означават щастие за нас; те по-скоро ни задушават и затова често се преживяват като заплаха. С многобройните си решения искаме да получим най-доброто за себе си, без да се съобразяваме с косвените вреди. Чрез решенията си искаме да осъществим земно щастие, но това не съответства на божествения план. Интуитивно се проявява съвестта ни и усещаме, че трябва да поемем по друг път. Други решения възприемаме като жизненоважни, като например брак, създаване на семейство, смяна на работата, преместване в друг град, друга държава или раздяла с партньор. Тези решения са свързани със страх да не загубим индивидуалността или свободата си, както и с екзистенциални страхове от изоставяне и самота. Духът обаче желае обединение, с него човек не би се чувствал самотен. Но това изисква готовност да се отворим за духа. Това е екзистенциалният страх, за който говори Киркегор.

Окованата свобода

Със скока се раждат Аз-центричната воля и актуалното съзнание за себе. Човек става знаещ, способен да разпознава доброто и злото, което означава, че е в състояние да изживява поляризация, като позитивно и негативно, като приятно и неприятно, като радост и страдание на собствената му плът. Животът със собствена воля дава на човек не само щастие и свобода, но и болка и страдание. Именно това има предвид Киркегор, когато говори за качествения скок.

Страхът е "замайването от свободата, което възниква когато духът иска да се съедини и свободата сега гледа надолу към собствената си възможност и се хваща за преходността, в опит да я задържи. В това замъгляване свободата безсилно потъва надолу. [...] В същия момент всичко се променя и свободата, като се издига отново, вижда своята вина. Между тези два момента се намира скокът, който никоя наука не е обяснила и не може да обясни".³

Човек обаче не само е изложен на страдание, не само е жертва, но е и извършител чрез волята на Аз-а. Той трябва да се научи, че не може да постигне щастие на земята, а с решенията си причинява много разрушения и щети на света и се радва на щастието си за сметка на другите.

Всички тези основания показват, че човек не е открил свободата в щастието. Тя винаги е "окована свобода", казва Киркегор, защото страхът резонира във всяко решение и във всяко действие. Страхът да си виновен заради това, че избираш личната воля и егоцентризма. Това е съвестта, която ни призовава да променим посоката във всяко действие и оттам предизвиква в нас оправдан страх.

Духът обезпокоява нашия порядък

Духът обаче не оставя човека сам. Според Киркегор човекът е същество от тяло и душа, а духът е свързващият елемент между тях. Духът желае обединение, иска да установи единството на духа, душата и тялото в човека. Затова той се приближава до него, обезпокоява порядъка на тялото и душата и по този начин отново предизвиква огромен страх у човека. Според Киркегор колкото повече човешкото същество допуска духа, колкото повече му позволява да навлезе в собствения му закостенял порядък, толкова по-голям е страхът му. Това отново е страхът от "небитието". Духът, макар вече да не е заспал вътре в нас, ни е далечен, той ни е чужд, но в същото време ние възприемаме неговата сила. Точно това предизвиква страх. Нещо повече: духът нарушава идиличния ни малък свят на сигурност, който сме си изградили и за който искаме да се задържим. Но сме принудени да се пуснем. Така се сблъскваме с небитието, с празнотата, които предизвикват у нас страх. Нещо повече, духът задейства у нас процес на пречистване, т.е. първо трябва да преминем през долината на сълзите, за да влезем в Обетованата земя. А кой обича да се спуска в дълбините на своята душа и да признае не само собствените си качества, но и егоистичната си аз-насоченост и ненаситността си, а оттам и болката, която е причинил на своите ближни?

Какво може да направи човек, за да стигне до някакво решение?

Избиране на духа

Отговорът на Киркегор е, че човек трябва да достигне до вътрешната си същност, като осъзнае вечното в себе си и разбере, "че не може да изисква абсолютно нищо от живота и че ужасът, загубата и унищожението живеят в съседство с всеки един човек".⁴

Освен това човек трябва да намери вярата. Киркегор разбира вярата като вътрешна увереност, че участваме в духовното. Следвайки вярата си и избирайки вътрешно духа, човек може да преобърне качествения скок и да се освободи от страха си. Обаче духът може да се разкрие в човека само чрез приемането на огромния страх от непознатата сила на небитието и от това да бъде нищо пред Бога. Тогава човек изпитва подкрепящото ръководство на духа. Той не се връща към състоянието преди грехопадението, когато духът все още бил спящ в него. Но с осъзнаването на доброто и злото и с приемането на страха, страданието и вината човек постига съзнателна различителна способност и по този начин зрялост.

 

Цитати:

1) Киркегор, Сьорен: Болест докато дойде смъртта, немско издание от 2002г., стр.13

2) Киркегор, Сьорен: Концепцията страх, немско издание от 1991г., стр. 47

3) Киркегор, Сьорен: Концепцията страх, немско издание от 1991г., стр. 57

4) Киркегор, Сьорен: Концепцията страх, немско издание от 1991г., стр. 142

 

Литература:

Киркегор, Сьорен: Моментът, Gütersloher Verlagshaus Gerd Mohn, 1985.

Киркегор, Сьорен: Концепцията страх, Europäische Verlagsanstalt, Hamburg, 1991.

Киркегор, Сьорен: Болест докато дойде смъртта, Europäische Verlagsanstalt, Hamburg, 4th edition, 2002.

back to home pdf share