chair

Магията на сърцето: от осъзнаване към действие

back to home pdf share

Докато стоя на стария си ръждясал стол в средата на ливадата, ме пленява настойчивата песен на косовете, която заглушава по-дълбоката мелодия на далечен славей, а същевременно един почти бесен вятър прибутва плътни купища от облаци в необичайно ясното небе и тормози дългите стебла. Разчистващ въздуха вятър, който връща обратно на небето непознатия блясък. Ухае на зеленина и цветя.

А всъщност цялото това чудо, така преходно в хриптящото препокриване на сезоните, ме оставя неспокоен. Питам се, как бих могъл да се отдам на такава красота в моята малка ниша, ако мисълта ми отново и отново се завръща към мрачния сценарий, който ни сграбчва всеки ден от живота ни, където и да сме по света.

Да го кажем по-меко: живеем в един хаос.

Бих искал да мога да рисувам, но умът ми е изпразнен, замаян от това, което става в мен и около мен, и всяко мое действие е с риск да се изгуби в безплодната поредица от безсмислени възможности, в които мисълта оформя и определя своя малък, безполезен свят. Всяка нова възможност да се справя с това бива циклично изследвана, използвана, погълната и завършва в нищото. Питам се: „Къде отивам? Къде отиваме всички ние?“  

Разсъждавам. Привилегия, отнета от повечето хора, е времето за почивка и тишина – необходимо условие за самоанализ и за индивидуално осъзнаване.

Съвест, която е лишена от възможността да се постави в тишина спрямо всеобщата ненаситност, повече не притежава времето за откликване на онзи зов, който идва от – аз не зная откъде – от много далеч…

Осъзнавам как видимата част на реалността създава в мен чувство за обезсърченост. Онази потискаща част, от която се чувствам погълнат, която искам да отрека или да разгадая, следва някак да бъде подкрепена и от другата част, положителната половина на света на противоположностите. Това се отнася за по-малко видимите, но нови събития. Според много хора успоредно с процеса на разделение, ще се развива и процес на обединение, където старите нужди са преодолени и са заменени с нови. С нови начини на изразяване, по-подходящи за развиващото се човечество, на което са дадени по-сериозна осъзнатост, интелигентност, чувство за морал и решителност. Възникват и изненадващи дейности: щедрост, себеотричане, непоколебима вяра и неочаквани решения във всяка област. Но този процес е бавен.

Въпреки това болката тежи. Усеща се като натиск върху гръдната кост.

Нещастието на един човек е нещо по-голямо от благополучието на мнозина.

Изглежда че вече не е възможно да мислим за себе си, без едновременно с това да включваме и приемаме съдбите и на други хора, тъй като те ни докосват вътрешно, емоционално, но и съвсем практически.

Правото на живот на всички е също и мое. Заинтересоваността на другия е също и моя. Нещастието на другия е също и мое. Поражението на другия е и мое.

Изглежда светът, който е достигнал толкова далеч в научните си открития, заради същата тази причина и благодарение на технологичния прогрес е станал отново малък, обхванат от общата съдба, докосваща всеки един от нас – колективна мисъл, общ интерес... Ето как животът на цялата планета е станал мой.

Има ли някаква връзка между моето още зеленичко пробуждане на съзнанието и едно действително ефективно действие? Отказът от яростта и преумората и опитът да преобърна понятията: от липса на доверие – към вяра, от безразличие – към ентусиазъм… на основата на конкретното познание.

Да, такова съществува. Великите сили на видимия свят, които може да ни се струват взаимосвързани, са такива само при моето съучастничество. Ето защо конспиративните теории не могат и не следва да продължават съществуването си. Ние трябва да оттеглим нашата вътрешна подкрепа за тях, въпреки че икономиката, финансите, индустрията, дигитализацията, управлението на енергията, част от културата и част от религията изглеждат като да са „оркестрирани“ по обща платформа, като всички преследват една-единствена цел, а тази обща цел като че ли задоволява алчността на едно уникално, невидимо управление.

Ако ние сме провокирани да отдадем фината си енергия на тези сили, то значи че сме точно тези, които позволяват този механизъм да действа. В действителността внимателното и пробудено съзнание е много по-силно от която и да е невидима сила. Можем да разберем тази истина в дълбочина и да действаме ефективно. Това е пътят, по който върви Пистис София1 в пътуването си обратно към Първата Мистерия.

Стигнали сме до хаоса, в който живеем днес, защото сме забравили фината интуиция на сърцето си, което ни говори със слаб, но уверен глас. Слаб, но внушителен. Сърцето следва друга логика, друг сценарий. То създава много различна карта от тази, която познаваме – начертаната от разума.

Ако поражението на другия е и мое, обръщайки понятията за перспектива – може ли моята положителна реакция да е също и реакция на другия? В мен живее огромна сила, истинското доказателство е осъзнаването на това, че всичко е възможно, защото Цялото е също и част от мен и може кротко да се подчини на нуждите на един ум, събуден в светлината на аргументите на сърцето.

Тези, които търсят, не трябва да спират да търсят…

В подкрепа на може би една претенциозна, вероятно титанична мисъл, съществува един малък пламък от мъдростта на сърцето – онзи, който не понася нито чакащи въпроси, нито причините за дадено състояние, нито илюзиите на политическата апатия. Той работи усилено, шлифова, изследва, сравнява, укрепва, проверява, изпреварва хипотези, отново проверява, заяква и пак започва, при което и да е непредвидено събитие.

Озаряващата светлина, малката искра, която сияе в сърцето, ни подтиква да търсим, да вярваме, да сме постоянни, да не се предаваме и да опитваме, докато едната Истина не се появи пред нас: и най-малкото, което направим, е за всички. Това, което правя за себе си, го правя за всички. И доброто, и лошото. Разпознавам пътеката обратно, възстановяването на реда в света, също както и в моя живот, чрез подновяване на пътеката на Произхода, събуждане на чувството, осакатено от времето. 

Цялото става обединяващ фактор в съзнанието и колективното несъзнавано изгражда океана от споделени мисли, желания, надежди и убеждения. Това ще бъде океанът, който ще придаде нова форма на света.

Въпреки това, както обикновено, се появява проблем пред интуицията на духовното сърце, един нов вид падение – изкушението пак да загърнем с лъжовния плащ на диалектичния живот онова, което наистина може да ни освободи. Не сме ли изкушени да спасим света, в който сме родени и който не искаме да загърбим? Безброй школи ни учат как да използваме мисълта си по магичен начин. Но все още знаем, че перспективите ни, произхождащи от един впримчен ум и от повита в пелени душа, не са способни да ни измъкнат от действителния живот. Сърцето знае и това, и ни предупреждава.

Планът на Цялото няма да прояви себе си  в този двойствен свят. Какво търсим всъщност? Хлябът на природата или виното на Духа? Само сърцето знае.

Триумфът на Живота над незнанието, освобождаването на истината, връщането към красотата на Първоизточника, чрез силата на убедеността в победата и нейната сигурност, създават условията за един друг свят. От опита научаваме как малкото огънче расте и става по-силно. Разбираме тежестта на всяко решение и действие, а преди това тежестта на всяка положителна мисъл, като ефективна активност, обгръщаща ни от всички страни и разпростираща се от вътре към целия космос. Ако малкото жарава във всеки един човек получи подкрепата на другите, яркият огън ще стане много голям и ще доведе до добър край поставената задача. Да започнем отново от себе си, като във времето, в което още не сме знаели нищо, с енергията на малкото дете.

Ако аз съм Любов – светът, в който живея, ще бъде любов. Ще бъде красота, ако има красота в мен. Врагът съществува първо в моето въображение и едва след това – в действителността. Аз го създавам. Аз му давам сила. Няма по-могъщи сили от тази изключителна действителност, която е навсякъде, чийто център е навсякъде и следователно – вътре в мен.

С осъзнаването, подсилено от това дълго търсене и от ясната убеденост, че всичко е в нас и ни принадлежи, и само след изпитанието на Огъня – сърцето отново започва да вярва, да има смелост. И в крайна сметка да действа.

  • 1. Главната героиня на едноименното произведение (Евангелие) от гностика Валентин от 2 век.
back to home pdf share