Montsegur

Наследството на катарите. Част 3: „Катарите също бяха християни“, Монсегюр, октомври 2016 г.

back to home pdf share

към Част 1

към Част 2

Розенкройцерският манифест „Фама Фратернитатис“ описва как братята на Розенкройц попадат на една скрита врата, след като разчистват част от мазилката. Там те намират следния надпис на вратата:

„След 120 години ще бъда отворена.

Казано е, че Християн Розенкройц умира през 1484 г. и че през 1604 г. се отваря една врата към духовния свят за всички, които са „вътрешно готови“ да преминат през нея. В символичен смисъл числото 120 може да се разглежда и като периодично появяващ се момент във времето, когато – след достатъчна вътрешна подготовка – се отваря такава врата.

Като едно отражение на всичко това, на 16 октомври 2016 г. в енорията Монсегюр в Южна Франция се случи нещо подобно. В този конкретен ден Католическата църква пренаписа историята, стигайки до заключението:

Катарите също бяха християни.

През тази неделя в Монсегюр епископът на епархия Памие Жан-Марк Ейшен се извини публично от името на френската католическа църква в Окситания за участието в кръстоносните походи на инквизицията.

Свободното мислене и неговите последици

Много от хората в Окситания се отклоняват от първоначалното тълкуване на ортодоксалното християнско послание, което през 12 век води до най-бруталната религиозна война в европейската история. Светските и църковните владетели по онова време провеждат унищожителен кръстоносен поход в южната част на Франция срещу катарите и албигойците, така наречените еретици. Според данните само в Безие за един ден през 1209 г. са били екзекутирани поне 20 000 души.

Изтреблението на катарите (= „Съвършените“) достига своя връх, когато последните от тях изгарят в подножието на средновековната крепост Монсегюр. Тази крепост се счита за основното убежище на катарите през периода 1204-1244 г. Те погрешно са предполагали, че там ще бъдат в безопасност от преследвачите си за известно време. След едногодишна обсада групата от около 225 мъже и жени капитулира. Пред очите на Инквизицията те слизат по стръмния склон на 16 март 1244 г., за да се качат на погребалната клада (La Prada) в подножието на крепостта Монсегюр. Колко лесно би било за тях да спасят живота си, само ако се бяха отказали от вярата си! Вместо да сторят това, те с готовност избират мъченическата смърт, както правят и много други катари преди тях.

Трубадур, свидетел на това събитие, изрича следните пророчески слова:

Лавровото дърво ще разцъфти отново, когато изминат 700 години! [1]

Френският поет О. Тюлие пише през 1893 г.:

Монсегюр

О, свято място на нашите бойци,

Ти бе издигнат от Есклармондa близо до небесата,

О, място на трубадури, рицари и изгнаници,

Колко гордо стоиш на високите скали!

 

О, славен гроб от времената славни на Окситания,

Червена бе кръвта на Бащите, която се стичаше по стените ти.

Сега порутен и свободен от своя покрив, ти можеш да ни научиш,

О, душа на Миди*,

на значението на покаянието.

 

Но след като изминат 700 години, лавърът ще разцъфти отново

върху пепелта на мъчениците – пепел, която хвърля

тъмни сенки на забрава върху множеството дни на щастие!

 

Винаги се извисяваш гордо на своята стръмна височина,

говориш с времето, с гръмотевицата и зимата:

"Моето скално лице ще се извисява във всички времена, така че елате при мен, ако смеете ..." [1]

(* бел. прев. – Миди – така наричат галено Южна Франция нейните обитатели)

Лавровото дърво разцъфтява отново

Антонен Гадал (1877-1962), пазител на наследството на катарите в Южна Франция, направи така, че това пророчество да се сбъдне. Той предаде това наследство на Ян ван Райкенборг и Катароза де Петри, духовните водачи на Лекториум Розикруцианум.

Гадал, ван Райкенборг и де Петри издигнаха паметника Галахад в долината Ариеж, в памет на „Тройния съюз на светлината” (= Граал, Катари и Розенкройц) и го осветиха на 5 март 1957 г.

От 1986 г. насам на това място се провеждат международни конференции на Лекториум Розикруцианум на всеки 5 години (= 6 конференции общо) с приблизително 2000 участници от цял ​​свят.

В неделя на 16 октомври 2016 г. седях с подобни мисли в главата си на селския площад на Монсегюр. Есенното слънце обливаше мястото със златна омара и придаваше на пейзажа вълшебен вид. Усетих, че времето и пространството се вливат в едно цяло. Бях заобиколен от много хора, всички, намиращи се в тук и сега. Може би и други имаха чувството, че всички сме докоснати от веригата на Гностичните братства, която е отвъд времето. Католици, катари, розенкройцери и много други се почувстваха дълбоко развълнувани. Това бе огромно и неописуемо изживяване.

Молбата за прошка

Епископът на Памие, висок слаб мъж с дружелюбно поведение, произнесе вълнуваща реч в огромната претъпкана селска църква. Останалите посетители имаха възможност да слушат церемонията на селския площад пред църквата чрез високоговорител.

Това не бе някаква литургия, а специална църковна служба, включваща различни речи. Епископът изрази молбата за прошка от името на църквата в Ариеж. Тя бе насочена към Бог, допълнена с изразяването на съжаление за интригите между светските и църковните власти по онова време.

Ето откъс от речта на епископа:

„Жаравата все още е гореща под пепелта. Огънят на несправедливостта не е изгаснал. Нашето желание е за справедливост и мир. Ние искаме да можем да плачем, молим се ледът на нашето безразличие да се разчупи, така че дъждът да изтрие сълзите ни и да потуши огъня. "

Говорещият подчерта, че „беше грешка да се сътрудничи със светската власт, която доминираше по това време“.

Той продължи с посланието си до църквата в Ариеж: „Молим Бог за прошка за действията срещу Евангелието, Евангелие, където Иисус постанови, че трябва да обичаме братята си и никога да не реагираме на насилието с насилие. Тук трябва да се отбележи, че катарите никога не са прибягвали до какъвто и да е акт на насилие.

Изказванията бяха придружени от средновековни песнопения и мелодии.

Беше уникален момент, когато катарската версия на „Отче наш“ бе изпята публично за първи път от певицата Мюриел Бетби Кастел. Молитвата зазвуча от високоговорителите надолу в долината, така че дори и ревът на едно местно магаре бе вдъхновен от мелодията.

В събитието взеха участие 600 души. Смесена група от хора, някои от които в средновековни носии. Червени знамена със златния катарски кръст се виждаха навсякъде.

След едночасовата церемония в църквата тръгнахме заедно в мълчание, с лаврови клонки в ръцете си, към онова място в селото, където, казват, някога бе издигната погребалната клада.

Там можехме да чуем музика, която се изпълняваше на средновековни инструменти; тази окситанска традиция се поддържа и до днес. Всички изпяхме заедно „Химнът на катарите“.

Дълго седяхме, изгубени в мислите си, в подножието на Монсегюр и слушахме самотната флейта от близката поляна. Поехме по пътя си към дома, когато слънцето започна да изчезва от хоризонта, като позволихме на вибрациите от този паметен ден да се задържат, седейки всички заедно по време на вечерята в романтичната ни къща-крепост в Тараскон.

Това бе 120-тата годишнина от раждането на Ян ван Райкенборг.

 

Видеоклипове:

https://www.youtube.com/watch?v=62_w9Z_ABY8
https://www.youtube.com/watch?v=itU43GDtgzk
https://www.youtube.com/watch?v=8PIsKyAIc-k
https://www.youtube.com/watch?v=HTb1vqxn5uA
https://www.youtube.com/watch?v=A8vxXhrtsTE

 


[1] Цитирани от Антонен Гадал в Триумфа на Универсалния Гносис, Amsterdam 2004, (превод на холандски)

 

back to home pdf share