barcelona

Наука, родена от мистерията на душата. Вътрешната трансформация на К.Г.Юнг – част 2

back to home pdf share

(Към част 1)

Бог и Дяволът (Втора проповед)

Мъртвите [...]извикаха: за Бог искаме да узнаем, къде е Бог? Мъртъв ли е Бог?

Василид им отговаря: Бог не е мъртъв, той е по-жив от всякога, и последващото му обяснение може би отначало ще ни удиви:

Бог е създание, тъй като е нещо определено и следователно отделно от плеромата. [...]Той е по-малко отделен от създанието, понеже основата на съществото му е ефективна пълнота, докато съществото на дявола е ефективна празнота. И Бог, и дяволът онагледяват силите, живеещи в единство в Плеромата.

Ние, човешките същества, в които плеромата е разкъсана, възприемаме двойката, обединена в нея, като две сили, работещи една срещу друга.

Душата ни живее в два свята:

От една страна – в една пространствено-времево-физическа природа, чийто център е аз-съзнанието. От друга страна – в душевно-духовна природа: душата е самата плерома, като част от вечното и безкрайното. Обаче тъй като душата вече не е съзнателна за произхода си, в нея се оформя едно огромно несъзнавано пространство, където са скрити Плеромата и всички нейни действени сили. Те могат да предават себе си на търсещата душа в образи и символи, които Юнг нарича архетипи.

За Юнг архетипите са първични форми на действените сили на плеромата, които могат да произвеждат образи, видения, сънища и символи в човешката душа, като този на противоположната двойка на Бог и дявол – образ, който присъства латентно в душите на всички хора. Следователно за Юнг загадъчните фигури на архетипите съдържат съкровища в колективното несъзнавано. По този начин създанието, поради същината си на различност, винаги ще ги разграничава от плеромата.

Човешкият живот се случва в напрежението между две противоположности. Юнг казва: „Злото формира противоположността, необходима на доброто, без която не би съществувало и самото добро. Следователно дори мисълта не би могла да премахне злото“. [1]

Душата, живееща в два свята, проектира във физическия свят това, което преживява вътре-психически. Дали самата тя е създателят на тези противоположности?

Този изпълнен с напрежение живот, който се провежда в едно съзнавано и едно несъзнавано пространство, съответства на „един принцип, различен от този на обикновената причинност“.

Юнг нарича този принцип синхроничност: това   е времево съвпадение на две или повече несвързани причинно събития, които имат еднакво или сходно значение. То е относителната или субективна едновременност на едно преживяване. Полагащият значение аспект на преживяването, връзката, не се намира във външното събитие, а в неговата значимост, която му се придава от душата. Например архетип може да се прояви едновременно психически и в съотносимо физическо събитие.

Юнг споменава за такова синхронистично събитие. Точно в момента, когато пациентка му разказва сън, в който била получила като подарък скарабей (архетипов символ на прераждането), един обикновен розов бръмбар (подобно насекомо) се ударил тихо в прозореца.[2] 

Дали корените на противоположностите на тяло и съзнание или материя и дух не лежат в една и съща почва?

В този напрегнат конфликт между външен и вътрешен свят душата трупа ценни опитности – светли и болезнено тъмни. Тя търси решения и влиза в творчески диалог със собствените си вътрешни, духовни сили. По време на тази дейност се разгръща нейният процес на индивидуация – пътят към нейното окончателно истинско аз, което се намира като център на живота ѝ в сърцето.

Абраксас е най-висшият Бог (Трета проповед)

Василид учи християните на края на Втората проповед: Абраксас е Бог, който хората са забравили. Той е активният фактор, който обединява Бог и дявол, той е Бог над Бога, понеже обединява пълнотата и празнотата в техния ефект.

Абраксас, обаче, който е самият активен фактор, няма определен ефект. Той е ефектът като цяло.

Той също е създание, тъй като е отделен от Плеромата.

В края на Трета проповед се казва: Тук мъртвите вдигнаха огромна врява, понеже бяха християни.

Техният Бог е всемогъщ, единствен владетел; той не търпи никакъв бог над себе си.

Мъртвите обаче искат да бъдат учени още за Абраксас, защото прииждат подобно мъгли от блата и викат: Говори ни още за върховния Бог. Василид им обяснява, че Абраксас е вечната безкрайна ефективна пълнота на живота, разкриваща се в диалектични противоположности и едновременно с това стремежът на живота към първоначалното единство.

За Василид Абраксас е върховното първично същество и най-висшето гностично божество. Седемте букви в името му (на латиница) се отнасят към управлението над седемте планети и седемте дни от седмицата, които заедно (според числените стойности на еврейската азбука) образуват числото 365, т.е. броят на дните в една година.

Абраксас управлява продължителността и вечно въртящото се колело на раждането и смъртта.

Той е сила, продължителност, промяна.

Името Абраксас се превръща в архетипов символ на една всепроникваща освободителна сила на битието, чиято светлина води търсещия нагоре по стъпалата като по стълба към познанието.

Той е също архетипът на цялостността, който символизира духовната сила за трансформиране на битието. Той освобождава човека, устремен към цялостност, от робството на пространството и времето, и от оковите, които привързват душата към противоположните двойствени сили на земното съществуване.

Душата обикновено се чувства безсилна, оставена на милостта на тези сили и влиза в безнадежден вътрешен конфликт, който изразходва енергията ѝ.

В символа на цялостността на Абраксас се намира възможното свързване на противоположностите: алхимичният Principium Conjunctio Oppositorum.

Вътрепсихически това означава, че душата, стремяща се към единство и цялостност, активира вътрешната си духовна динамика, която бива освободена в равновесната точка между дуалностите.

По този начин конфликтът се оказва целебен и съзидателен за растежа на душата. Индивидуационният процес я превежда през болезнено несъзнавани пространства. С помощта на освободената светлина душата може да се заеме с трансформирането и интегрирането на тъмните сенки в тези пространства и заедно с тях – на едностранчивото, рационално приучено Аз-съзнание, както и на упоритото его. Юнг казва: „Стремежът на гностиците [...] е насочен към индивидуация, към повторното интегриране на диференцираното и отчуждено съзнание с несъзнаваното“. [3]

Символът на Абраксас сочи към факта, че освен противоречащ дуализъм, съществува също и допълващ дуализъм. Освен едно „или/или“, има също и „и двете“.

Човекът стои между две безкрайности (Седма проповед)

В седмата реч мъртвите питат: …научи ни за човека, и така Василид се обръща към човека.

Всички образи и архетипни символи всъщност се намират в психиката на самия човек и биват проектирани от нея върху екран, който привидно е отвън. „Злото извън нас е неразделният и еднояйчен близнак на всичко, което е нежелано и зло в самите нас.“ [4]

Когато човешката душа добие яснота за този процес, това обозначава раждането на нейното съзнание от утробата на огромното вътрешно пространство, наречено несъзнавано.

Това осъзнаване се случва редом с една трансформация на цялото човешко същество. По пътя на превръщането в себе си, тъмните части – отчужденото его и упоритото его – преживяват трансформация. Юнг казва: „Едва когато алхимикът е създал opus contra natura, великото дело срещу природата, съставните части действително се променят“ . …и човекът се превръща в „живия философски камък“. [5]

Василид обяснява: Човекът е портал между две пространства, макрокосмосът и микрокосмосът. Малко и незначително е човешкото същество, когато вече го оставиш зад гърба си – отново се озоваваш в безкрайното пространство, в по-малката или вътрешна безкрайност.

Когато тези две пространства се срещнат в „портала на човешкото същество“, се проявява феноменът на синхроничността, обсъден по-горе.

Докато човекът броди в тези два свята на път към себе си, една-единствена звезда в зенита го придружава на неизмеримо разстояние [...].

Тази звезда е личният образ на Бог (Imago Dei), който е израснал в душата му по време на всичките опитности. Това е единственият Бог на този Един, това е неговият свят, неговата Плерома, неговата божественост.

Пламтящото зрелище на Абраксас и всичките външни образи губят силата си над съзнанието и човешкото същество става готово да последва вътрешната си божествена светлина. То разпознава своя неповторим божествен аз.

 


[1] от цитираната творба, стр. 90

[2] от цитираната творба, стр. 213-215

[3] от цитираната творба, стр. 119

[4] от цитираната творба, стр. 210

[5] от цитираната творба, стр. 211

back to home pdf share