Winged

Недей да вървиш по пътя – бъди самият път, Част 2

back to home pdf share

Към част 1

Торо е казал: „вселената е по-голяма от нашата представа за нея“. Ние самите също сме по-големи от представите за себе си. Мислим си, че сме отделни същества, идентифицираме се с определен набор от качества, пороци и добродетели, възгледи, емоции, реакции, роли, които изпълняваме и които изграждат природната ни личност. Нямаме осъзнаване, че сме нещо по-обхватно, по-висше и по-близко до съвършенството. На нивото на духовната душа ние сме едно с всичко съществуващо и с най-висшия божествен принцип, в Египет наричан Нун и Ра.

С настоящото си ниво на съзнание не сме в състояние да почувстваме това единство, да живеем от него и като взимаме решения да се ръководим от неговата благост, тъй като не притежаваме духовна душа. Съзнанието ни е егоцентрично. Егоцентризмът е качество на нашия змийски огън и затова всеки от нас остава насочен към себе си, възприемайки се за център на света. Това се случва даже и при хората, които считат себе си за алтруистични хуманисти, посветени на човечеството, работещи за онеправданите, слабите и болните. Но ако не можем да видим своята егоцентричност, то е единствено защото нямаме достатъчно себепознание.

Тази истина не се излага тук с намерението да морализира и осъжда, а предоставя една безлична информация. Сега ние сме ето това – лишени от светлината на познанието, което идва от правилно функционираща пинеална чакра. Затова Иисус, умирайки на кръста, казва със състрадание: „Отче, прости им, те не знаят какво вършат“.

Египтяните наричали потъналото в материята съзнание на съвременния човек Нефтис. Името ѝ означава „край, граница“, за нея Плутарх пише, че „достига до най-далечните краища на земята“ и „притежава особено силата да разрушава“. Това означава, че това съзнание потъва колкото може по-дълбоко в света на материята, което се свързва с огромно забавяне на вибрацията и замърсяването му.  Затова, подобно на горгоната, тази египетска богиня разрушава и осквернява божествените хармония и ред.

Нефтис била дъщеря и съпруга на Тифон, което означава, че е била родена като елемент на тъмнината, хаоса, невежеството, духовната анархия и злото. Бидейки съпруга на този принцип, тя останала бездетна. Това ни напомня за безплодието на библейската Елисавета. Тези два персонажа символизират факта, че стремежът на земното съзнание към божествено съвършенство предварително е обречено на провал.

Името Нефтис обаче означава също и „победа“. Само когато човешката личност осъзнае собственото си несъвършенство, непълнота и обърканост, и се обърне към духовното, ще стане възможно за нея да започне истинското спираловидно развитие. Символът на това развитие е любовната връзка между Нефтис и Озирис, плодът на която е Анубис. Той е представян с глава на куче или чакал. Кучешката глава символизира способността да вижда добре и на светло, и на тъмно. От друга страна чакалът, като животно което яде мъртво месо, е свързван с мистичната смърт и новораждането. Анубис – синът на Нефтис и Озирис – е господарят на подземното царство, който помогнал на Озирис да възкръсне. Това означава, че е бил считан за онзи аспект на земната личност, който ни позволява да познаем себе си, своята тъмнина и потиснатост.  Той е и символ на умението да различаваме и заличаваме онова, което е старо, смъртно и не служи на божественото, което зрее вътре в нас.

В сърцето ни има едно ядро на съзнание, различно от сегашния земен ум. Това ядро е единственият безсмъртен „атом“ в нас, единствената останка от предишната ни божественост. В много хора този атом остава латентен. Той се събужда, когато съзнанието ни, след като е преминало през множество инкарнации и опитности, най-после осъзнае собственото си безплодие. Когато почувства, че въпреки неизборимите опити да постигне щастие, въпреки постижението на толкова много цели, то продължава да изпитва празнота и странен копнеж към един друг свят, към Бог, тогава то осъзнава своята безпомощност, безсилие и неспособност да осъществи самичко своята божественост. Излъчванията в Ерата на Водолея също спомагат за пробуждането на това съзнание, но никой не е в състояние да определи кога това може да се случи на определен човек. „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“ – казва Иисус на Никодим.

Когато този елемент се е пробудил и съзнанието ни е насочено към духовните въпроси, когато връзката с Бог стане нашето най-голямо желание, тогава ще се превърнем, като Нефтис или Елисавета от Библията, в добра почва, способна да даде плод. Ще започнем да осъзнаваме, че човек е малко повече от малкия аз. Ще започнем да слушаме сърцето, откъдето идва гласът на Другия.

Гръцкият мит разказва, че било невъзможно без божествена помощ да бъде убита горгоната. Тя била победена от Персей с помощта на граите (старици – сестри на горгоните) и на Атина. Ние, съвременните герои, които желаем да победим своето собствено егоистично съзнание, също се нуждаем от божествена помощ. Тя ни се предлага от бодхисатвите, светлото Братство, което живее във Вакуума на Шамбала.

Персей убил Медуза, стоейки с гръб към нея и наблюдавайки отражението ѝ в медния щит, който самата Атина държала вместо него. Тогава той се издигнал с крилати сандали (атрибут на Хермес/Меркурий) и отрязал главата на чудовището. Ние също трябва да наблюдаваме своето его в светлината на божествената любов и мъдрост, символизирани от медния щит на Атина. Да обърнем гръб означава вече да не се идентифицираме със своето малко себе. Благодарение на силата на Меркурий, благодарение на гностичната Светлина, ние сме в състояние да издигнем вибрациите си и да отрежем главата на змията с меча на разпознаването.

Това обезглавяване означава, че вече не се опитваме да усъвършенстваме своята земна личност, защото знаем, че тя не може да се доближи до съвършенството. Нашето старо съзнание трябва да бъде „погълнато от Анубис“. По пътя не следва да върви един разграничен от всичко пилигрим. Отделността трябва да се разтвори. Пилигримът трябва да стане едно с всепроникващата Божия любов. И така, ние не трябва да ставаме „велик човек“, „гросмайстор“, „гуру“, „пример за другите“, „светец“ и прочие.  Трябва да станем Тишината. „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“, т.е. те ще укротят своята личност и ще я подчинят на Бог.

Парадоксално, понякога желанието ни да се развиваме става желание, отделящо ни от Бог. Това се случва, когато подсъзнателно желаем слава за себе си. Когато мислим за себе си като за духовни, свети, добри, превъзхождащи, тогава развиваме така нареченото „духовно его“.

Ключът към пътя е приемането. Приемане на всичко без съпротива, без бунт, без съдене. Едно е да съдиш себе си, друго е да бъдеш способен да различаваш. Ние трябва да виждаме кое е светлина в нас и кое е тъмнина, кои желания принадлежат на земния свят и кои са насочени към Бог. Онова, което е тъмнина в нас, трябва да бъде унищожено, да бъде дадено на Анубис да го погълне. Но не трябва да се обвиняваме и да се съдим. Нужна ни е мекота и търпение към себе си и към другите. Когато съдим себе си или друг, създаваме шум, увеличаваме броя на змиите в главата си, създаваме допълнителни представи за себе си. „Нашият ум е убиец на реалността“ и „послушникът трябва да убие убиеца“.

Извиращите от ума ни концепции са утъпканите пътища на мисълта, лабиринта, в който сме били затворени толкова дълго. Тези утъпкани пътища ни карат да преживяваме отново и отново своите собствени опитности. Можем да се освободим от порочния кръг на личната си съдба, да разкъсаме веригата на непрекъснатите инкарнации. Можем да се освободим от своята „нормалност“, за която Ван Гог е казал: „Нормалността е павиран път: удобно е да се върви по него, но по него не цъфтят цветя“.

„Цветята“ се раждат в Тишината. От Тишината излиза пътят, по който никой никога не е вървял. Този път е Бог, роден отново във всеки, който убива, приглушава, унищожава своя малък аз всеки ден, стъпка по стъпка.

Затова: „недей да вървиш по пътя, бъди самият път“.

 

Господ очаква отговори за цветята, които ни изпраща,

а не за слънцето и за земята.

 

Не спирай посред път да набереш цветя, за да ги пазиш,

а продължи напред — цветята ще се пазят сами,

като цъфтят по целия ти път.

 

Тъмните облаци стават небесни цветя,

щом ги целуне зората.

 

Водата в съда блещука;

водата в морето е тъмна.

Малката истина има ясни слова;

голямата истина има голяма тишина.

 

Прахта на мъртви думи е полепнала по теб.

Измий душата си с мълчание.“[1]

 

 


[1] Рабиндранат Тагор, "Залутани птици", стихове 26, 102, 249, 176, 147

.

back to home pdf share