woman

Ние не сме това, което си мислим, че сме

back to home pdf share

Веднъж индийският философ Джиду Кришнамурти попита дали е възможно да се види истинността или неверността на едно твърдение веднага щом бъде чуто.[1] С такива въпроси той отваряше пространството за съвместно изследване в групата. Конкретно с този въпрос той уместно посочи едно много естествено състояние на ума, при което слушаме без усилия или съпротива и с това ставаме способни незабавно да влезем в контакт със същността на нещо.

И така, как приемаме твърдението: „Ние не сме това, което си мислим, че сме“? Каква е спонтанната реакция на нашия ум, когато чете това изречение?

Възприема ли го без да прилага своята преценка? Или има мнение за него от самото начало, някакво отношение, като например неприязън, възмущение, допускане или толериране?

Намиране на огледало за качеството на нашия ум

Посредством тази проверка осъзнаваме, че едни такива твърдения могат да послужат като огледала за качеството на нашия ум. Огледало, в което можем да наблюдаваме силите и структурата на ума, които определят отношението му. Несъмнено съществува едно необезпокоявано състояние на ума, в което ние чуваме твърдението и го приемаме в пълна тишина, и в тази тишина истинността му може да се оживи или, ако изцяло липсва такава, то и липсата на виталност ще се прояви. И така, нека заедно разгледаме това твърдение в дълбочина: „Ние не сме това, което си мислим, че сме“.

Когато се запитаме кои сме, мисленето обикновено ни предоставя всякакви образи и отговори. Ние сме този и този човек, в тази и онази житейска ситуация. Ние имаме тези и тези интереси, такъв и такъв живот и принадлежим към тази или онази група. Но не е ли странно, че за да разберем какво сме, трябва да се информираме за това по заобиколен път, чрез обхождането на едно описание?

Този факт предполага, че в определена степен ние нямаме пряка връзка с това, което всъщност сме. Тази липса на връзка се запълва от въртящите се нишки на мисълта. Така че мисленето очертава образ на това, което си представяме, че сме. Този самосъздаден образ в менталното ни тяло се превръща в основата на нашето съществуване.

И този мисловен аз-образ действа в рамките на собствената си мисловна представа за света. Защото ако сега се запитаме какво представлява светът, започва същият процес. Мисленето е това, което с всичките си отговори постепенно очертава образа на света, в който се намира и образа на нашия аз. Отново, този факт е индикация за отсъствието на пряка връзка със света или – може би по-подходяща дума – с космоса и абсолютния ред, който прониква този космос.

Всяка форма на обичайното мислене е процес на абстракция. Мисълта за едно дърво не е дървото. Мисълта за света не е светът. Мисълта за някого не е самият човек. Всяка мисъл, колкото и добре да е изваяна, никога няма да бъде дървото, света или човека.

Чисто възприятие

Естеството на това, което е, не може да бъде обхванато със старата форма на мислене. Природата на това, което е, може да се изпита само в състояние на ума, което е в пряка връзка с това, което е, в чиста възприемчивост.

Гръцкият философ Плотин нарича аспекта на ума, способен на чисто възприятие, „Нус”. Според Плотин Нус е първият аспект на битието, от който се появяват чистото възприятие и последващото го разбиране, и чрез който се изразява силата на „Единия”.[2] Тази сила на „Единия“ се нарича още „Светия Дух“ в християнската терминология.

В текст на розенкройцерите от 17-ти и 18-ти век Нус, чистото възприятие и разбиране, се нарича също Окото на Мъдростта:

„Окото на мъдростта вижда в най-висше спокойствие чудесата на всички движения, а също така вижда през всички останали очи, които се лутат в безпокойство и които искат да виждат без правилното око на мъдростта, [макар] те да са получили цялото си зрение от него. [...] Време и вечност, [...] високо и дълбоко, екзотерично и езотерично се разбират [от Окото на мъдростта]. И все пак то не е обезпокоено от тях, тъй като живее в центъра на Тишината, където всичко съществува в равенство, свободно от конфликти. То притежава това, което вижда. Затова, скъпи човеко!, ако искаш да се върнеш към вярното разбиране и към вярната тишина, спри собствените си дела и остави Бог да работи в теб отново, тогава окото на мъдростта ще се отвори отново в теб [...] и ще намери всичко в Единия." [3]

Всъщност появата на тази духовна структура, структурата на единство между възприемане, разбиране и действие (или израз на сила) е също и в центъра на учението, което Джиду Кришнамурти разяснява през целия си живот. Той казва:

"Първата стъпка е последната стъпка. Първата стъпка е да възприемете, възприемете това, което мислите, възприемете вашата амбиция, възприемете вашата тревожност, вашата самота, вашето отчаяние, това необикновено състояние на скръб, възприемете го без никакво осъждане, оправдание, без да желаете то да бъде различно. Просто го възприемете такова, каквото е. Когато го възприемате такова, каквото е, тогава се осъществява съвсем различен вид действие и това действие е окончателното действие." [4]

По този начин първата стъпка е последната стъпка. В същото време обаче появата на този нов аспект на човешкия ум включва и един процес, както Джиду Кришнамурти многократно изтъква. Този процес може да се сравни с узряло семе, което започва да пробива земята. Този първи кълн има същите качества като напълно израсналото дърво, има клонки, листа, корени, така че той има пълно разбиране за това какво е фотосинтезата и живее от това вътрешно усвояване на светлинните сили. От тази асимилация се развива цялата структура на дървото и протича взаимодействието му с това, което е. И все пак кръгообращението и степента на този силов ефект са по-слаби в кълна в сравнение с добре развитото дърво.

Да се върнем към израза: „Ние не сме това, което си мислим, че сме“.

Старият мисловен процес, с всичките му абстракции и идеи, прилича на ръкавица, с която може да се докосне един много ограничен аспект на нещата. На определено външно, техническо ниво, тази ръкавица със сигурност е полезна, но полезна ли е когато подхождаме към екзистенциалните въпроси на живота?

Описаният нов духовен аспект в човека, окото на мъдростта, е свободен от самосътворени идеи и образи. Той няма отношение към старото въображение и не разчита на него. И така можем да видим, че докато вътрешно живеем със самосъздаден образ за себе си и се идентифицираме се с него, и докато всички наши стремежи се основават на него, пряката връзка с това, което сме, с това, което е, е блокирана.

Първата ни реакция, изправени пред това прозрение, може да бъде: „Сега трябва да се опитам да нямам представа за себе си“. Но този самопроектиран идеал би бил реакция от старата структура, от стария аз-образ. В него се крие заключението „Аз, който съм този образ на себе си, ще се променя, за да бъда утре друг, по-добър 'образ на себе си' “. Този аз-образ в началото на намерението за промяна обаче все още е част от старото въображение. Идеалът и неговото намерение сами по себе си са следствие от отсъствието на чисто възприятие. Но единствено чистото възприятие, простото внимание е вратата, през която Нус, окото на мъдростта, започва да се разкрива. Истинският въпрос следователно е: Какво е просто внимание?

За да разберем какво е внимание, трябва да започнем с внимание.

Как нашият ум възприема това твърдение?

Започване от другия край

Веднъж Джиду Кришнамурти каза:

„При цялото това движение вие трябва по някакъв начин да започнете от другия край, от другия бряг и не трябва винаги да сте загрижени за този бряг или за прекосяването на реката.“ [5]

И така, какво е вниманието?

Този въпрос не отваря ли пространство за едно бдително не-знаене? Действителният и постоянен факт на дъното на човешкия ум е незнанието. Това е една съвсем проста истина, която всеки може да установи за себе си.

Класическите розенкройцери са го изразили по следния начин:

„Човекът беше създаден от Бог за вечна Събота; той не беше предназначен да действа сам, а да позволи на Бог да действа в него; той не бива да взема нищо в своите ръце, а само да получи това, което му е било изобилно предложено от Божията доброта."[6]

Всяка форма на усилие е активността на мисленето, което тайно предполага: „Знам, че трябва да бъде така и така“, „там трябва да се отиде, този идеал трябва да постигна“. Там, където царува дейността на „аз-знам“, простото внимание в не-знание бива изоставено. Тогава празнотата, възприемчивият съд се изпълва с предположенията на „аз-знам“. Във всяка форма на духовно усилие на егото има алчност и желание за очаквана духовна награда. Но да видим в себе си тази стара структура на желанието без преценка, такова каквото е, е чисто внимание. При чистото внимание няма накрая заключение, че „това съм аз“ или „това не съм аз“. Всичко се възприема без преценка и в тази тишина на възприятие се разкрива безмълвна истина. Налице е само истината за това, което е.

Щом недвусмислено се сблъскаме с факта, че не знаем, тогава питането е естествен процес на оплождане на ума, който стои в истината за незнанието. И така, той стои сред неподвижността, мълчанието на незнанието, което е едно с простото внимание. Именно това внимание е необезпокоявано от движенията на старото въображение. Тогава умът пита и наблюдава, изхождайки от незнанието.

В този процес цялата стара структура на съзнанието, с неговото непрекъснато оживяване на образите за себе си, се разкрива пред простото внимание, включително цялата несигурност и страх, прикрепени към тази структура. В това състояние силите на Единия могат да действат в човека, въпреки че в началото действието им може да се осъществи само в едва доловими форми. И това действие поражда прозрение, разбиране и трансформира цялото същество на човека според абсолютния ред на Единия, това е едната воля, която прониква във всичко. Появява се съвсем ново измерение на битието.

В тази връзка Джиду Кришнамурти каза:

"[...] Енергията на процеса възприятие-действие е съвсем различна. И тази енергия е енергията на съзиданието." [7]

И другаде:

„[Абсолютен] ред е действието на новото.“[8]

По този начин, незнанието, умирането за „аз-знам” и празнотата са постоянната предпоставка за разбиране, живот и съзидателност.

Разцветът на единството на възприятие-разбиране-действие у човека, това отваряне на главата, прилича на „квантов скок“ на съзнанието, тъй като не е следствие от стремеж или култивиране на старото съзнание. Той е резултат от предаване, от позволяване на истината за това, което е, да се разкрие в чистото възприятие на незнанието. И това е началото на напълно ново измерение на живота, което желае да бъде изследвано все по-дълбоко в безмълвно възприятие. В това изследване няма продължение на вчера в утре, няма натрупване, няма заключение, няма ставане на „нещо“, няма време; има само ново изследване отново и отново, което произтича от незнанието, виждането-разбиране на това, което е, и произтичащият от него вечен разцвет в съзидателния Един, който обхваща разрушение и изграждане в слава. Това е, което сърцевината на въпроса за себето крие и разкрива, когато вече не е разпилян в личното въображение. Ние не сме това, което си мислим, че сме.

 


[1] Джиду Кришнамурти (1974), Диалог 10, Сан Диего, Калифорния, САЩ - 22 февруари 1974 г.

[2] Неоплатонизъм и гностицизъм (1992), Публикувана от: Международно общество за неоплатонични изследвания, Държавен университет Ню Йорк

[3] Тайни фигури на розенкройцерите от 16-ти и 17-ти век, публикувана за пръв път през 1785 г., ново издание 2019 г., Бад Мюндер, Германия, Международна школа на Златния Розенкройц

[4]  Джиду Кришнамурти (2004), Първата стъпка е последната, Фондация Кришнамурти Индия

[5] Джиду Кришнамурти (2018), Медитации, Шамбала

[6] Тайни фигури на розенкройцерите от 16-ти и 17-ти век, публикувана за първи път през 1785 г., ново издание 2019 г., Бад Мюндер, Германия, Международна школа на Златния Розенкройц

[7] Джиду Кришнамурти (1974), Диалог 13 с Алън У. Андерсън в Сан Диего, Калифорния, 26 февруари 1974 г.

[8] Джиду Кришнамурти (2006), Цялото движение на живота се самообучава, в: Писма до неговите школи, Фондация Кришнамурти

back to home pdf share