Konsum, weniger ist mehr

По-малкото може да бъде повече

back to home pdf share

„Има достатъчно за всички. Никой не трябва да живее в бедност. Хората не би трябвало да работят толкова много, колкото сега. Можем да разполагаме с повече време например за образование и култура, или за други хубави неща. В крайна сметка свръхпроизводството вече унищожава планетата.” [1] Този цитат от немския вестник Die Zeit посочва множество нерешени въпроси и проблеми, причинени от фактори, вариращи от личната мотивация през начина на живот до глобализацията. Ако оставим настрана въпросите за глобалната търговия и справедливостта, ние, като членове на така наречената „средна класа“, можем да се запитаме спокойно, дали не е възможно да намалим темпото. Да работим по-малко, да консумираме по-малко, да имаме повече време за… какво?

Свръхексплоатацията на нашата планета и изменението на климата изискват реакция от всички нас. Част от отговора може да бъде във воденето на начин на живот на принципа на “достатъчното”, на отказването от определени блага, и по-ниското потребление. Да не купуваме нови автомобили на всеки пет години или най-новите смартфони, да не трупаме планини от дрехи, да оставяме колата в гаража възможно най-често, може би да пътуваме по-малко, да живеем в по-скромно жилище. Фактите са добре известни, но малко се прави по тези въпроси. Дали пък не се оказва, че утопията на “по-малкото” не се съчетава особено добре с нашия егоистичен стремеж към повече? А може би не знаем какво да правим със свободата, която идва с намаляването на потреблението? По-малко работа - повече свободно време, по-малко напрежение, време за себе си, най-накрая ще прочета всички онези книги, ще имам повече време за семейството и приятелите си, за спорт, за нещата, които имат значение. Принципно погледнато, повечето хора биха се съгласили на това. В нас обаче има глад за повече, за величие, за превземане на върхове, който се проявява изключително на материално равнище. Човечеството е приело да се отнася към себе си като към „короната на творението”. Затова използваме, консумираме и унищожаваме всичко на тази планета.

Би било полезно обаче, да гледаме на себе си като на дете на този свят, създадено от същата материя като всичко останало, зависимо от всички сложни жизнени цикли на природата. Да зачитаме природата като извор на нашия живот; да се справим с празното пространство, което зейва, когато спрем да гледаме на природата като на огромно количество стоки; а желанията ни, прерастващи бързо в потребление и разходи, започнат да избледняват. И тогава какво? Това ново положение надхвърля обичайното за нас „едно и също”, което до момента просто сме маскирали например с по-екологично ориентирано поведение. Човечеството е изправено пред предизвикателство, което може да бъде решено само духовно, защото проблемът е в самите нас.

Неслучайно много духовни учители започват, поставяйки човечеството пред голямото несъответствие. Будизмът е такова учение, което се отнася към онова, което наричаме "наше себе" като резултат основно от взаимодействието между формата (тялото), сетивните възприятия, чувствата, волята и съзнанието. Това себе бива погрешно подхранвано и отглеждано сякаш е вечно и има право да се храни с временните неща. Буда моли човека да се освободи от това себе, за да може истината в него да се изяви. Тази възможност се разкрива, само когато лудата надпревара на изкарване на пари, на скърби, желания и егоистично трупане, поне от време на време, прерасне в покой, и в случай, че човек успее да се справи с празнотата, която впоследствие започва да усеща в себе си. Не стремейки се да го направи или с помощта на специални знания, а чрез внимателно изследване на дълбините на собствените импулси. Буда казва: „Истината е безсмъртната част от ума. (...) Истината носи на смъртните дара на безсмъртието.” [2]  Буда нарочно се въздържа от предоставяне на лесна за спазване рецепта за посвещаване на тази истина и постигане на Нирвана (избледняване, разтваряне), просто защото е невъзможно за ума да схване нещо толкова отвъд разбирането на разума.

Розенкройцерството днес конфронтира временното "себе" с вечната, но все още неизявена, същност. Всеки, който иска да се доближи до вечната същност, се сблъсква със задачата да допусне в себе си пълно вътрешно утихване, постепенно привеждайки в покой всички свои намерения, желания, грижи и мисли. Това е тишина, в която цялото смъртно същество се поставя в служба на един нов процес - не като упражнение, а като резултат от все по-дълбоко себепознание, и в крайна сметка евентуално отново успява да се свърже с най-вътрешното ядро ​​на своето същество. Временното и вечното се срещат. В това е истината, за която говори Буда.

Каква е тази истина? Тя не може да бъде уловена с думи. Но от тази истина произлиза живот, който освобождава човека от външни желания и нужди. Който се е докоснал до нея, вкусва свободата. И тази свобода расте, ако се използва.

 

_______________________________

[1]   DIE ZEIT Nr. 52/2016, Seite 46, „Sehnsucht ohne Ort? Von wegen!“ von Mohamed Amjahid und Gero von Randow. Die oben zitierte Textstelle stammt von der Politikstudentin Laura Meschede

[2]  a.a.O., Seite 3

back to home pdf share