PIco MIrandola

За достойнството на човека според Пико дела Мирандола – или призив за нова човечност

back to home pdf share

Дали идеята за правата на човека се основава на реалността, или е просто една удобна измислица, подобна, да речем, на юридическата матрица на цялата ни административна система и може да се приеме за чисто човешки продукт?

Дали правата на човека са една идеологическа конструкция, една красива лъжа, която обаче е фундаментално негодна за каквото и да е задоволително осъществяване, или са в някакъв смисъл действителни, тъй като в крайна сметка – кое би могло да бъде по-естествено от основните човешки права на съществуващите реално човешки същества?

Тази тема засяга и друг вид въпроси, например дали опазването на човешкото достойнство би било полезно в абсолютен смисъл, при всякакви обстоятелства; чия безусловна концепция твърди, че на човешкото достойнство трябва да се гледа като на най-висшата ценност, която трябва да се отстоява с предимство преди всички други ценности и ползи; или кога да приемем относителната концепция за човешкото достойнство, според която то се намира в общността на други качества, които се съизмерват взаимно. По този начин става възможно при определени обстоятелства някои други качества да доминират над достойнството на индивида, отслабвайки защитата му и даже напълно премахвайки я. Такава посока на събитията също трябва да бъде изследвана в едно смислено и рационално излагане на въпроса.

Различните държави и правителства разбират по различен начин човешкото достойнство, но интернационализацията на тези въпроси прави невъзможно продължението на такова статукво.

Въобще не е чудно, че темата за човешкото достойнство привлича вниманието след Втората световна война и че не друг, а Германия установи абсолютната концепция за човешкото достойнство като един от базисните принципи на основния си закон (конституцията). В по-нова Германия достойнството се приема като неотменим супер-закон, извлечен от самата природа на човешкото същество и обвързан с централния му статус във всяка една обществена система.

Днес обаче тази концепция се поддържа все по-малко, тъй като ѝ се налага да се изправи срещу доста противодействия и заплахи, след като съвременният човек вече доста време живя в условията на един привиден мир. По този въпрос повече не съществува такова нещо като стабилна юридическа или философска позиция. Ние обаче се осмеляваме да изтъкнем, че в основата на тази статия е поставена значима философска материя, а именно особено важният въпрос: „Какво представлява човешкото същество?”

Нека добавим и по-актуалния въпрос:

„Какво представлява съвременното човешко същество?”

Можем да определим съвременния човек като едно култивирано, рафинирано, обичащо същество, един гражданин с куп задължения, надарен със сериозно познание, както и прекомерно количество умения и способности за въздействие върху околния свят.

Това ли е всичко обаче? Тази придобита култура едно и също ли е с човешката природа, или е само една втвърдена кора, покриваща и скриваща, да, скриваща самото човешко естество, непритежаваща истинска сила да промени това естество?

Има хора, малко, но ги има, които са провиждали през външните пластове култура. А много съвременни човешки същества могат да изпитат в собствения си живот острите ограничения на все същите стари нужди и желания. Човекът все още е роб на инстинктите: да продължава да живее, да притежава неща, да има власт и влияние, а и сексуалният нагон – ако трябва да назовем няколко инстинкта.

Съзнанието на съвременния мъж или жена се разширява от използването на комуникациите и социалните мрежи, а нервите са в постоянна напрегнатост, здраво изпънати като гумена лента от целия стрес и напрежение на модерния, задъхан и състезаващ се с времето ритъм на съществуване.

Днешният човек не е ли по-скоро едно замаяно, заблудено и хилаво зверче, отколкото съзнателно същество. Къде изчезнаха дълбочината и пълнотата? Не е ли просто едно животно, принуждавано през повечето време към максимално насилствено култивиране и постоянно привикване, едно животно, замъгляващо съзнанието си с изживявания?

Кое прави човешкото същество… човек? Кое го различава от животното? И може ли съвременният човек да се очовечи?

Как човешкото същество да се превърне в истинско човешко същество?

В дълбочина тези въпроси преминават дори над екзистенциалното ниво, понеже засягат онова, което се простира отвъд временния човешки живот. И действително, човешкото съществуване понякога може да бъде разглеждано като преходно и непритежаващо някакъв ясен смисъл, но средновековните и ренесансови мислители, като например Джовани Пико дела Мирандола, познат също и като Принца на Хармонията (Princeps Concordiae), също постулират тези въпроси, но достигат до напълно противоположни заключения!

Джовани Пико дела Мирандола е роден на 24.02.1463 г. в град Мирандола, Северна Италия, и умира на 31-годишна възраст на 17.11.1494 г. Той написва своята Реч за достойнството на човека (Oratio de Dignitate Hominis) когато е на 24 години. Речта му е преамбюл към 900 заключения (Conclusiones), които формулира като сума на цялата философия и теология, и публикува през декември 1486 г., с планове да организира публична дискусия в Рим. 13 от неговите тези впоследствие биват заклеймени от папата като ерес (на основание, че представляват „магия” и „кабала”).

В сравнение със своите предшественици и съвременници (например Марсилио Фичино) Пико представя една напълно нова антропология. Той поставя акцента си върху свободните човешки действия, чрез които човешката визия самосъздава човека и определя мястото му в йерархията на творението. И така, ако човешкото същество живее в подчинение на нуждите и усещанията си, то води животинско съществуване и не е достойно да се нарече човек. Затова достойнството не подобава на цялото човечество, тъй като мнозина са се принизили до животинското ниво. Още повече, че достойнството е обвързано с еволюирало състояние на човечност, като един потенциал, семе, предизвикателство.

Ренесансовата концепция на Пико не би могла да се ползва наготово в съвременната дискусия за човешките права и достойнство, защото италианецът разсъждава върху достойнството на първоначалния човек, на „Адам”, на сътворения архетип. Подобно на това, което Ян Амос Коменски прави след него, Пико прокарва твърдо разграничение между земните, космичните и върховните (ultramundanum) Творения – които Коменски нарича физични, метафизични и хиперфизични.

Но нека сега да позволим на самия Пико да ни говори. Той започва своята Реч с тези думи:

…кое е най-достойно за страхопочитание и изумление в този световен театър… не можем да намерим нещо по-прекрасно от човека! Едно велико чудо… е човек! Когато обаче започнах да обмислям причините за това, всички излагани досега причини за величието на човешката природа не успяха да ме убедят: че човекът е посредникът между творенията, доближен до боговете, господар на всички по-долни твари, с остротата на възприятията му, с проницателността на разбиранията му и с блясъка на неговата интелигентност… съкровеното свързващо звено или сватбената песен на света, само на стъпка по-ниско от ангелите… Наистина считам всички тези доводи за великолепни, но не ми изглежда да стигат до сърцевината на въпроса, в която се намират онези – наистина достойни за възхвала – основания…

След дълготраен размисъл открих защо човек е най-надареното от всички същества, в резултат на което е достоен за най-високите почитания и е заслужил своя ранг във веригата на съществуването, ранг за завиждане не само от зверовете, а от самите звезди и от духовните същности над и отвъд този свят.

Според Пико основната причина за превъзходния статус на човечеството е тази:

Бог Отец, Върховният архитект на Вселената, е построил този дом, светът, който виждаме навсякъде около нас, този изключителен храм на божествената природа, чрез величествените принципи на неизразимото си съзнание.

Този архитект е обзавел всеки етаж от тази къща със Своите творения. И на края си помислил и за човека.

Но той не е разполагал с Архетип, от който да оформи някое ново свое дете… нито вселената е съдържала някакво определено място, от което би могло да бъде разгледано цялото творение. Всичко е било съвършено, всички създадени неща са били поставени на точните им места…

Накрая Великият Майстор постановил: онова същество, което не е получило нищо специално за себе си, да сподели владението на всичко, което природата е раздала на останалите творения.

Той направил човека създание от неопределено и неопределимо естество, и поставяйки го в центъра на света му заявил „Адам, не ти даваме определено място за живеене… според своите собствени желания и преценка, ти ще живееш на което и да е място… можеш сам да избираш възможностите и границите на собствената си природа. Ние те поставихме в центъра на света за да можеш… с достойнство и свободен избор да оформиш себе си с каквито пожелаеш очертания. Дарена ти е силата да принизиш себе си до по-нисшата форма на живот на тварите, както и силата, намираща са в твоята интелигентност и способност за съждение, да бъдеш новороден в най-висшите форми на божественост.

Пико придава такова заключение на своите мисли:

За човека е позволено да бъде каквото си избере да бъде! … когато човекът встъпил в живота, Отец му дал семената на всеки вид и всеки възможен начин на живот. Каквото семе човешкото същество посее и култивира, такова семе ще израсте и ще му даде своите плодове.

Ако тези семена са вегетативни, човекът ще бъде като растение. Ако семената са сетивни, ще бъде като животно. Ако са интелектуални, човекът ще бъде ангел, Божи син. И ако не се задоволи с нищо от сътворените неща, той ще се придвижи към центъра на собственото си единство, към духовната душа, която е едно с Бога и сам в божествената тъмнина, която е над всичко, той ще надрасте всичко създадено. Кой е способен на нещо друго, освен на почитание към този велик видоизменител? Всъщност, как би могъл някой да почита нещо друго?

И с право Пико ни дава следния съвет:

… необходимо е да разберем, че следва спешно да се погрижим за това, за да не може никога да бъдем обвинявани, че сме родени на такава привилегирована позиция, с чието осъществяване обаче сме се провалили и сме се превърнали в животни и в безчувствени зверове… нека в душите ни влезе една свещена амбиция, нека не бъдем заразени с посредственост, но да се стремим към най-висшето и да изразходим цялата си сила в постигането му.

Нека да осъзнаем недостойнството на земните неща и да презрем небесата, да не поставяме преценките си в света, а да отлетим към просторите отвъд света, близки до Бога.

Предизвикателството към човечността като един духовен път

Впоследствие Пико ни разкрива един вътрешен път, който е и актуалният подход за превръщане на съкровените му думи в жизнена реалност. Той говори за себепознанието на човека, за опознаването на диалектичната природа (природа на противодействието) на действителността, за пречистването на живота в морален и рационален смисъл и за единението на душата с духа.

Нека „Владетелят на Славата, Бащата” влезе в Дома на Душата като неин гост. Душата, като невеста, пременена със златна рокля, го приема за жених и приема никога повече да не бъде разлъчена от него, „забравяйки дори за самата себе си и пожелавайки да умре, за да може да живее в жениха си”.

Пико ни помага да разобличим собственото си състояние на съществуване, състоянието на пропадналото човечество, но също ни показва действителността на семето на истинската човечност и на пътя към него, един добре положен, солиден път! Това се явява върховното предизвикателство за съвременния човек, човекът като същество, като създание във Вселената.

_____________________

Основна литература, цитати:

  1. Oratio Ioannis Pici Mirandulae Concordieae comitis (De dignitate hominis) in PICO DELLA MIRANDOLA, Giovanni: O důstojnosti člověka. OIKOYMENTH, Praha 2005, p.135

  2. HOOKER, Richard: Pico Della Mirandola: Oration On the Dignity Of Man (15th C. CE). http://public.wsu.edu/~brians

 

back to home pdf share