Panikkar

Да позволим на другия да бъде

back to home pdf share

Животът на младия Паниккар се състоеше от изследвания и научни звания в областта на философията, науката и теологията, което го доведе до работата като учител на свободна практика и преподавател в много университети в Европа и Съединените щати. Той вече бе католически свещеник, когато на 36 години се е преместил във Варанаси, Индия, за да задълбочи познанията си за индийските философски традиции. Останалата част от живота му премина предимно между Индия, Калифорния и Тавертет, планинско село в подножието на испанските Пиренеи, а края на пилигримството си той прекара в непрекъснати проучвания и медитации.

 

Диалогичният диалог

"Диалогът е живот. Ако диалогът се разпадне, всичко се разпада" (Р. Паниккар в „Мира и културното разоръжаване“)

Разнообразните движения на хора и стоки, на всякакъв вид търговия, материална и нематериална (като информация), и на различни начини на живот, принудени да съществуват заедно в настоящата глобализация – всички те не съответстват на нивото на човешките отношения, на хармоничното съвместителство, което може да се развие в един диалог. Твърде често виждаме и "стерилно преплитане на монолози" (La Mistica en el Siglo XXI - Мистиците в 21--ви век, Мадрид, 2002).

Според Паниккар ключът, който оживява взаимоотношенията между хората, е "диа-логичният" диалог. Какво е това? Всеки ден в така наречените диалози виждаме само състезателна диалектика, редуващи се мнения - факт, който предполага илюзорната идея за някаква съвместност. Тази илюзия е устойчива и често е много заблуждаваща.

Да превърнем диалога в истинска връзка отвъд препятствията на предубедените идеи, означава да преодолеем диалектиката и да запалим творчеството - психически активно пространство, където диалогът се разгръща. Какво се случва в това пространство? Развива се трети път, който обединява двата, без да ги унищожава брутално. Отвъд формата, словото, се разкрива митът, историята, която се намира зад беседата, историята, в която говорещият наистина вярва. И по този начин се появяват воалите на упования, на символи, които подхранват нашите вярвания - но също и нашите предразсъдъци. В такъв момент оръжията за конфронтация са затъпени, а това, което остава е познанието за самите нас, така както сме възприети през очите на другия.

Този процес изисква увереност: не формална или политически коректна, а в една автентична доверителност. На философско ниво, както абсолютните, така и дуалистичните виждания се преодоляват, така че да се достигне до тоталност (холизъм), в която процесите, взаимоотношенията и формите са самият живот; като тази цялост не е сумата от отделните части.

На нивото на социалното съжителство, от местата на училищното образование до тези за обучение в правилно слушане, е лесно да се разбере от каква голяма важност за този диалог е самият процес.

 

Космотеандричната (космически-божествено-човешка) визия

"Божественото, човешкото и земното – както и да ги наричаме - са трите неизменни измерения, съставящи реалността" (Р. Паниккар в "Космотеандричната реалност"). Паниккар използва гръцкия език, за да говори за Света, за Твореца и създанията, за трите състояния на съществуване, които с течение на времето са преминали през безкрайни варианти на терминологията. Разбира се, това няма за цел да предизвика ново разделение, а да  свидетелства за визията му за трите в тяхната неизчерпаема и динамична връзка: да не бъдат никога разделени, нито унищожени едно от друго. "Светска святост", както я нарича той. Това е доста неудобно виждане за всеки тип логика за господство и за обедняване на съвестта. Такива космотеандрични проблясъци на мисълта са преоткрити от Паниккар благодарение на изучаването му на ведическите текстове. Но подобна традиция съществува и на Запад; просто помислете за древните концепции на херметическото вдъхновение преди резонанса им в Ренесанса, чрез произведенията на Пико дела Мирандола, с неговия кръг от възможни взаимоотношения между човека, Космоса и Духа.

 

Христофания

"Идентичността на Христос не е идентификацията, която ние си правим за Него", тези думи на Паниккар - който завършва образованието си по теология с дисертация за „Христос, неразбран от хиндуизма“ - произлизат от собствения му живот и откриват хоризонт, сравним с този на християнските текстове от първите векове на нашата ера, щастливо преоткрити в египетската пустиня през 1945 г. и известни като Библиотеката Наг Хамади:

"Никоя дума не може да я изрази, нито едно око не може да я види, никое тяло не може да я докосне, поради непристъпното ѝ величие, безкрайната ѝ дълбочина, височината ѝ отвъд всякаква мярка, немислимата ѝ ширина." (Триделния трактат, 54) Тук се говори или се опитва да не се говори, за най-вътрешния Източник, Алфата и Омегата.

С обичайната си дълбока острота, в речта си за Христос, Паниккар включва историческия аспект, както и космическия: "... пълнотата на човечеството, пълнотата на божествеността, пълнотата на телесността и материята. Христос  е символа на това, което на определен език  наричаме абсолют: символ на реалността "(Р. Паниккар в "Екософия: Новата мъдрост "). Изпълнението на такива размишления, които Паниккар предлага директно на християните от третото хилядолетие, е "Христофанията" (отново на гръцки език): Мистерията на превъплъщението и възроденото присъствие на божественото в човешкото същество.

 

Да позволим на Другия да бъде

"Диалогичната" среща се развива на дълбоко, неизвестно ни ниво: нивото на "не-знание", което обаче преминава през каквото и "познаване" да сме в състояние да пуснем в действие. Това е стратегията на културното разоръжаване, както го нарича Паниккар, път, който носи в себе си действителната същина на мира. Методът е троичен. Фигурите на определена визия за света (например християнската) трябва да бъдат изрично формулирани, без да се приема нищо за даденост; тогава те биват разположени в пространството и времето, не за да оправдават грешките и ужасите на миналото – нито за да бъдат забравени - а за да открият какво пречи на нашия диалог, на готовността да приемаме и да споделяме. Това е действителното облекло на страха, който е обхванал западната общност, задушавайки истинското желание да разбереш Другия, да разбереш Природата и да се отвориш за себепознанието.

"Трансформацията, за която говорим, не е индивидуален процес: трябва да  разграничаваме изолацията и самотата. Изолацията е задушаваща, смъртоносна, егоистична - самотата вместо това предлага пространство за свобода, така че бъдейки себе си да мога да споделя с другите частта, която им липсва, и която всъщност съм самият аз - и обратно... Трябва да търся съучастници, групи, движения, общества, „полиси“, църкви, партизани - всяка група, малка или голяма ... .... Това е пречистващият елемент: веднага щом човек се затвори в една група, езикът се изражда. Когато някой отвън го слуша, изведнъж ще чуе вика: неверник! Причината за това е проста: ние винаги говорим между нас... Така се създават култури, които след това стават воюващи култури, както толкова добре знаем" (Р. Паниккар в „Екософия: Новата мъдрост").

back to home pdf share