the young reader and the swans

Неизбежна еволюция

back to home pdf share

Всеки от нас би отговорил на този въпрос по свой начин, но отговорът вероятно ще има връзка с отношението ни към индивидуалността и свободата. Нашето време е свидетел на голямо развитие и на двете, за сметка на вече остарели религиозни вярвания.

Може би сега е време за свободна по същността си духовност, свободна в най-дълбок смисъл. Свободна да бъде, свободна да е вече съществувала, свободна да издържи след век – или по-малко – на лични опитности, свободна да се случи. Какво преживяваме в това време? Дали е липсата на свобода?

Гностичното разбиране за човешкото съществуване може да бъде изразено като абсолютната възможност за мъжете и жените да станат свободни и да живеят истински. Човешкото същество навлиза в живота със съзнание, което не може да бъде наречено абсолютно. Потънал в живот, в който експериментира, в реалност, която започва частично да разбира, човек трябва да се справя със собствената си сложна натура и с неточните си усещания. Те го довеждат до момента, в който сам създава своя визия за света и за себе си, лична и индивидуална. Човешките същества не споделят реалността по абсолютен начин.  Вероятно най-усложненият начин за споделяне остава езикът. „Съществува друга реалност, по-обширна, по-висша и духовна“. Тези думи създават във всеки от нас вътрешна реалност, която е различна и лична.

Свободата може да се разбира по различни начини. Докато усещането за липса на свобода изглежда свързано с външни пречки, с ограничения от контекста на живота, тогава тази липса на свобода се преживява на най-просто ниво, това на ежедневния живот. Докато един ден следи от различна реалност не се появят внезапно отвътре; някакъв стремеж излиза наяве със сила, която не може да бъде изказана с думи.

Тази реалност е отвъд телесните усещания и отвъд оформеното съзнание. Възможно ли е човешкото мислене да я обхване? Да станеш осъзнат за една по-обширна реалност е процес, който отнема време, и често осъзнатостта се появява чрез криза, болезнени житейски случки и поставяне на въпроси към самия себе си.

Би ли могъл човек да определи тази част от себе си, която все още не е изявена или осъществена? Може ли да посрещне смело дълбокото си желание за по-пълноценен, по-великолепен живот? Шансът в живота му да се разкрие скритата възможност се появява пред него по съвсем осезаем начин. Успява ли той да премине отвъд собствената си рамка от познати неща и да намери отговори отвъд нея? Тази рамка от познати неща е колективно обогатявана в течение на човешката история. Последните два века дълбоко са променили начинът, по който изявяваме себе си. Социалната рамка сега има по-малко влияние над човешката личност, така че той или тя може по-освободено да приеме собствената си необичайност, има свобода в основни житейски направления като професия, избор на партньор, начин на живот, място на живеене, храна и т.н.

 

Отвъд ежедневната рационалност

Осъзнаването и вътрешното осъществяване могат да изгреят като нова зора в нашето съзнание. Но често са последвани от скептично отричане. Това е добре познатият ни „принцип на реалността“, който може да отрича живота и да ни кара да се съмняваме във вътрешния си взор и интуиция. Ежедневната рационалност може да изключи откритието, което е било направено от съзнанието. Но ако това пространство, изпълнено с осъзнатост, ни открехне вратата към истината в нас, към една по-висша възможност, тогава как би могло само да оцени правилността си? Със собственото си възприятие? „Усещам, че това е правилно“. Със собственото си съзнание? „Разбирам, че това е правилно“. Колко дълбоко възпитанието и субективните стандарти могат да повлияят на тези възприятия и усещания? Възможно ли е това пространство, изпълнено с осъзнатост, да отговори ясно и точно на въпроса „кой съм аз“? Може ли отговорът на този въпрос да бъде категоричен?

Чрез тези въпроси, на които не могат да бъдат дадени окончателни отговори, човек може да разшири полето си на възприятие и осъзнаване. Вътрешните съпротиви са множество и често са доста по-безапелационни отколкото външните пречки.

Трудно е да бъде възприето, че човечеството само държи себе си в плен, в ада на колективно сътвореното, че хората не поемат риска да се откажат от менталните и емоционалните си модели и по този начин се стремят да се самоутвърдят. Не се решават на вътрешно прозрение, което би могло да постави под съмнение основите на тяхната личност. Неподготвен да изгуби установения образ на това, което би искал да бъде, човек е оставен на монотонността на ежедневното си съществуване. Но той неизбежно е воден през вековете чрез безсмъртни предписания като например „познай себе си и ще познаеш вселената и боговете“.

Накрая човек започва да търси отговор на въпросите за смисъла на свободата, на жизнения си модел, на рамката си от познати неща. Поставя под въпрос привидно непримиримите противоположности у себе си. Да, две реалности живеят едновременно в него: една, която възприема и улавя с усещанията си, със съзнанието си; и друга, която той разбира с клетките си, вибрацията си и вътрешната си сензитивност, която долавя със собствената си светлина. И ставайки все по-осъзнат, по-чувствителен към собствената си светлина, той я прави по-силна. Той става жива светлина, бореща се със своята тъмнина. Става по-сензитивен за светлината на другите хора. Става чувствителен към изразяването на вечните истини. Обичайната рамка, в която живее, вече не е затворена. Вселената разговаря с него и осветява нещо вечно у него. 

 

Нова реалност

Безкрайността у човека е реалност. Чрез него тя е свързана с материята, с материалната реалност на неговото същество, така че той да може да я преодолее. Той трябва да го осъзнае като промени собствената си реалност. Няма друг път към божественото. Човек трябва да разбере и превъзмогне законите за правилно и грешно, за добро и зло. Трябва да върви по пътя на знанието, а след това на трансфигурацията. Трябва да синтезира вечното от временното. Проправяйки си път през времето и материята, той получава възможност да се учи от тях и в  крайна сметка - да се издигне над тях. Въпреки че този процес не е автоматичен, в даден момент човешкото същество неизменно ще прозре отвъд завесата на илюзията и ще открие истинската си природа, за да я осъществи. Това ще продължи докато последният човек не намери пътя на абсолютната свобода.

Отвъд материалния свят, духовната реалност е обширна, обединяваща и трансформираща. Притежаването на тяло е от съществено значение за вървенето по този път на себепознание, в единство с духовната природа в най-великата ѝ изява.

Но ако процесът по осъществяване на божественото от човешкото същество неизменно се отразява на множество хора, не противоречи ли това на факта, че хората са все повече и повече привързани към собствената си уникалност като индивиди? Човек възприема отнемането на свобода в професионален контекст или поради съобразяване с обществени норми, като необходимост за живота в общество. Възпитанието го е научило да смекчава импулсите на нуждите и желанията си, за да спазва тези правила, като всеки човек постига това по собствен уникален начин. Ако това, да принадлежи към и да бъде част от група, може да съживи и развие неговата мистична емоционалност и да го направи отворен чрез душата му за чувството за общност, не се ли създава по този начин също и отчуждение, и загуба на свободи?

Да бъдеш независим човек, свободен...

Възможно ли е да трансформираме себе си докато игнорираме напредъка на другите? Това е един от големите парадокси на този път. Човек трябва да премахне липсата си на свобода, когато възелът е най-затегнат. Тогава той или тя биха могли да отговорят на въпроса за свободата, откривайки най-висшата степен на свобода и единство. Единството става жива и свързваща настройка, която потенциално съществува навсякъде, и все пак всеки от нас е призван да съ-твори. Тогава светът вече не е разделен или чужд за него.

back to home pdf share