Born

Роден от ухото на Мария

back to home pdf share

Намираме се в Мариенкапеле (параклиса на Мария) в немския град Вюрцбург. Вниманието ни се фокусира върху ниша със скулптури на северната порта, изобразяваща „Предаването на благата вест на Мария“, познато също така като Благовещение. В това енигматично релефно изображение виждаме гъвкава тръба, излизаща от устата на Бог-Отец, който се намира на престол в небесата, и насочена към ухото на Мария. Голият младенец Христос, носещ кръст, се спуска към майка си по тръбата, чийто край се превръща в гълъб непосредствено до нейното ухо. Това ухо е обградено от гълъба.

Mary

Изображение: Tillman 2007  CC BY-SA 4.0

Творбата е създадена малко преди 1400-та година. Необичайната връзка между Божията уста и ухото на Мария не е просто измислица на анонимния късносредновековен скулптор. Напротив, той е изобразил това, което през четвърти, пети век е било утвърдено поверие: че зачеването на Божия син се е случило през ухото на Мария, при което нейната девственост е останала непокътната. Това е едно напълно различно разбиране за епизода на Рождеството в сравнение с традиционния сюжет, който е популярен понастоящем в почти целия свят. А раждането през ухото на Мария, изглежда, най-накрая е заличено от колективната памет. Почти е невъзможно да бъде срещнато подобно описание в който и да е източник. Само на няколко места в Европа, като Амиен и Долна Австрия, все още откриваме някои увредени образци.

Още по-забележително става, когато осъзнаем, че християнският празник Благовещение, честван на 25-ти март, девет месеца преди Рождество Христово, е важно събитие и символизира преминаването от Стария към Новия завет. Векове наред Благовещението съвпадало с флорентинската Нова година. Въвеждането на Григорианския календар слага край на това. И до днес празникът „Благовещение на Мария“ във Флоренция продължава да е повод за едно алтернативно, богато на традиции „новогодишно празненство“ на 25-ти март. ю

Концепцията за зачеването през ухото (на лат. concepcio per aurem) е била често срещана и сред творците. Ранни византийски изображения свидетелстват за това, както и колекция италиански рисунки от тринадесети век, а също и впечатляващите стенописи в параклиса на египетския некропол на Ел-Багават (IV-ти и V-ти век).

Интересът ни към темата нараства още повече, когато открием, че раждането през ухото не е християнски патент, а има универсални характеристики. Например в източните легенди за монголския спасител Чигемуни научаваме, че той избрал красивата Махаена, най-съвършената девица на Земята, и я оплодил като проникнал в дясното ѝ ухо докато спи. А Карл Густав Юнг заявява в една от творбите си, че монголският Буда бил роден от майчиното си ухо.

Този привидно странен, забравен начин за пресъздаване на концепцията за Духа, който на холандски се нарича още „Посланието на Мария“, изисква някои допълнителни уточнения. Тук несъмнено си имаме работа със символичен израз на скритата истина и определено не с буквално описание на действително събитие.

Защо знаем толкова малко за раждането през ухото и защо феноменът е практически неоткриваем в историческата ни духовна традиция? Защо раждането става през ухото?

Отговорът на първия въпрос не е изненадващ. През петнадесети век това изображение е осъдено от управляващата църква за нарушаване на догмата, че Словото Божие е станало плът от тялото на девица. Били са уплашени, че раждането през ухото ще насочи вниманието към най-великия гностик1 на всички времена – Валентин (~ 100-160), и чрез заплаха от преследване е наредила всички изображения да бъдат унищожени. Според Валентин Христос е донесъл тялото си на земята в напълно зряла духовна форма, а Иисус е пример и архетип на всеки духовен човек. В едно от писмата си Валентин отбелязва следното:

Иисус владееше себе си при всякакви обстоятелства. Иисус реализира своята божественост, той ядеше и пиеше по един определен начин, без да осъществява отделителни процеси. Толкова голяма беше силата на самоконтрола му, че у него не се извършваше храносмилане. Понеже той не познаваше разрушението.

Според Валентин Иисус е бил на Земята само с привиден телесен образ. Този възглед, широко разпространен сред ранните гностици, се нарича докетизъм (от гръцки dokein – външен вид).

Да родиш Бог

За Валентин Мария всъщност не е била майка, а само средство и проводник. Богомилите и катарите го виждат по същия начин векове по-късно. Богомилът не се нуждае от това Бог да има майка, тъй като самият той е Theotokos, раждащ Бог, докато проповядва Словото Божие. За богомилите и катарите concepcio per aurem е важен аспект от техния светоглед, защото те отхвърлят всичко, което идва „от похотта на плътта“.

Така стигаме и до ключовия момент. Осъждането на раждането през ухото за съжаление показва ясно колко сериозно „западното и източното християнство е измамило своите вярващи“, за да представя системно Христос като човешко същество, да го ограничи до личността, която Иисус евентуално някога е бил. „Христос не е човешко същество, не е писание, а фина, едва доловима същност, която се разгръща в човешкото същество и за планетата е светлината на света.“2  Тази фина същност позволява цялата вселена да се превърне в съвършен израз на божествената любов.

Ухото като първичен орган

Зачеването през ухото на Мария е пример за дълбока духовна християнска истина: „Вярата идва посредством слушането“, казва Павел. Мария често е изобразявана не като гледаща ангела, а само чуваща гласа му. Слушайки Божието Слово с упование, тя вярва.

Ухото е наричано също и женската част от главата. Слушането съдържа в себе си съзнателност, която предлага максимално внимание с минимална предварителна нагласа. Само по себе си ухото не може да постигне нищо, не може да създаде нищо, не може да причини никаква вреда, ухото избира от онова, което му се предлага, и ако нещо не удовлетворява слуха, може да бъде отхвърлено. На латинските езици понятията за ухо и за първичност са близки едно до друго. Органът на слуха е наш първичен орган; това е първото сетиво, което действа в плода, а когато дойде времето на смъртта, слухът е последното осезание, което ни напуска. Френският звукотерапевт и отоларинголог Алфред Томатис3 (1920-2001) дава нагледен пример за това. Френскоговоряща майка го посещава заедно с дъщеря си, заради разстройство в развитието. Когато дъщеря ѝ била на възприемчива за езика възраст, тя говорела само английски, докато в семейството ѝ и по време на израстването ѝ се говорел само френски. След задълбочен самоанализ на майката става ясно, че по време на първите месеци от бременността си тя интензивно е работела като преводач... с английски език. Ключът към разнищването на проблема бил намерен!

Следователно слушането възниква още в ранната бременност. Преди да е започнало мисленето, плодът чува гласа на майката и расте увереността му, че е едно цяло с нея. Това доверие, че са едно цяло, е любов.

И още тогава се създава възможността по-късно да се научим да се вслушваме вътрешно в „гласа на тишината“ или в „каквото духът известява от новото поле на живота“. За това не са необходими мистериозни изображения.

Как можем да развием вътрешното чуване и виждане? Какво е отношението към живота от страна на човек, стремящ се към това?

Тат задава на Хермес следния въпрос: Какъв тип човешко същество е това, Татко?

Това е човек, който говори малко и дава ухо на малко неща. Защото който прекарва времето си водейки и слушайки спорове, се бори със сенките. В крайна сметка Бог, Бащата, Доброто не може да бъде произнесен или чут от (обикновеното) ухо.

Следователно ние можем да развием вътрешното си ухо само ако усъвършенстваме и външното си слушане в социален смисъл. Слухът е уникален начин за възприемане, „видяхме“ това вече. Звуците не могат да бъдат променени или отблъснати. Можем да затворим очите си, да стиснем ноздрите си, да се отдръпнем от докосване и да откажем да вкусим. Но не можем да затворим ушите си. Тъй както „окото е лампа за краката“, хвърляща светлина върху обектите, които вижда, така и ухото е като мембрана, върху която се барабани, и като раковина, в която ехтят океанските вълни. Чрез звука ние изживяваме разстоянието като близост, и другия като близък.

Слушането е процес, при който ние ставаме другия и му позволяваме да стане част от нас. Истинското слушане изисква самозабрава, а не себеизява. В диалог между равноправни партньори този, който слуша, е в позицията на смирения приемащ. Докато думите ехтят, ухото „слуша“ другия, ухото е дадено на заем на другия. През този кратък момент ние се отказваме от своята собствена идентичност, след което се завръщаме към себе си и приемаме или отхвърляме чутото.

Но в този мимолетен момент на самозаглушаване се ражда нещо ново!

  • 1. Симон Петремен, Богът раздели произхода на гностицизма (Париж 1984, 698 страници)
  • 2. Питър Хойс, Съвършена светлина, Алмере 2007 г., стр. 80
  • 3. А. Томатис, Съзнателното ухо, Катвийк 2006
back to home pdf share