inner laugh

Смехът

back to home pdf share

„Знаете ли къде ходят призраците през лятната ваканция? Ама разбира се – на Мъртво море“. В края на веселия сезон нека поговорим за смеха. Няма да претендираме за определно отношение към тази тема, но ще дадем един повод за размишление.

Още в древността мненията за смеха се различават. Така например Платон определя изявената радост като проява на материалното в нас и в този смисъл на нисшето. Аристотел пък твърди, че смехът е нещо, което ни отличава от животинското царство, поради което го определя като признак за интелигентност.

В християнската теология и традиция въпросът също не е еднозначен. Първо Климент Александрийски представя и двете основни гледища на гръцките философи, после Василий Велики въвежда критичната точка на мярката – смехът и радостта са добри, ако са умерени. В средновековието сред уставите на някои от най-популярните католически ордени смехът е един вид забранен. Много богослови спорят върху текстове от Новия завет – дали може да се предположи, че Иисус се е смял.

В Стария завет се използват две различни еврейски думи за смях, като единият е ведър, а другият – подигравателен. Има обаче един особено значим епизод от Библията, който, без да знаем, ни дава насоки по темата за смеха. Първородният син на Авраам, родоначалникът на Израил и на основните монотеистични религии (християнство, юдаизъм, ислям), е кръстен Исаак. Тази дума ознава именно „смях“. Авраам получава този син на стари години като обещание от Бог. Но малко след това Бог му казва да го принесе в жертва и Авраам се готви да го направи без никакво роптание. Подобни са и някои основни елементи от Закона, който Моисей дава на Израил – за принасяне в жертва на първородните животни. Думата, която и в българския превод на Библията се използва за това, обаче е „принос“ на Господ, а тя е доста по-показателна. Идеята за първородния принос указва за един вид съзнателност – че всичко, с което си мислим, че разполагаме, всъщност не е наш принос. И не става въпрос за вещи, а предимно за качества (като цяло животните са символ на това в Стария завет, както при именоването им от Адам, така и в Ноевия ковчег). Явно същото се отнася и за нашата радост. Авраам кръщава хълма, на който му е указано да пожертва сина си, но в последния момент е спрян от ангел „Божи промисъл“.

Ние сме все още дуалистични същества, не харесваме страданието и много обичаме радостта. Оттук се раждат много наши страсти и страхове. И приемаме този подарък прекалено собственически, съответно той допринася за нашата изолация и отделеност от Бог. Но както ни намекват тестовете в Библията, всичко е първо от Бог и на Бог, и винаги трябва да го осъзнаваме.

А има и една Радост, която идва от отвореността, която е усещането за пълнотата на Цялото. В известен смисъл даването на опорна точка върху радостта на егото е стена пред възможността да пребиваваме в радостта на Живота. Те обаче се несравними. Дано всички ние се доближавами все повече и повече до блаженството на Пълнотата.

back to home pdf share