egypt

Умирайки на ръба на времето – част 3

back to home pdf share

Към част 2

Да си мъртъв

Възможно ли е да си мъртъв? Или е възможно само умиране, след което няма вече нищо? Съществува ли съзнание, което е независимо от мозъка? Съзнанието използва ли мозъка като инструмент?

Неврохирургът д-р Ибън Алегзандър получава бактериална инфекция на мозъка и след 24 часа изпада в кома, която продължава седем дни. През това време неокортексът му не функционира. „Частта от мозъка ми, която беше [...] отговорна за изграждането на образа на света, в който живея и се движа и за събирането на първичните данни, постъпващи през сетивните органи, в една смислена вселена – тази част от мозъка ми вече не съществуваше. Не че мозъкът работеше неадекватно, а просто не работеше изобщо.“ По този начин „[аз] се запознах с реалността на един свят на съзнание, който съществува напълно свободно от ограниченията на физическия ми мозък“.

След седем дни пациентът се събужда – но тази седмица променя разбирането му за света, за живота, за вселената. В книгата си Доказателство за Рая д-р Ибън Алегзандър описва своите преживявания както следва.

„Предавайки сега онази моя опитност, ме кара да се чувствам като шимпанзе, станало за един ден човек, за да изживее чудесата на човешкото познание и после да се завърне при своите шимпанзета, опитвайки се да им обясни какво е да говориш няколко романски езика, да умееш няколко различни аритметични действия и да имаш представа за огромните измерения на Вселената.“

Това, което той преживява, не само променя неговото разбиране за съзнание. Неговото разбиране за света, за реалността, за съществуването ни като хора претърпява дълбока промяна. Човек може да усети неотложността, с която той иска да ни предаде, че можем спокойно да се доверим в живота и в смъртта.

Ибън получава неколкократно съобщението:

Ти си обичан и оценен.

Няма от какво да се боиш.

Няма къде да сбъркаш.

„Господ, Ом, разбира нашето човешко положение [...], тъй като знае какво сме забравили и разбира колко е тежко да се живее дори за миг без спомен за божественото.“

„Загубили сме връзка с най-дълбоката мистерия, лежаща в центъра на нашето съществуване: съзнанието.[...] Нашият живот тук долу може да изглежда незначителен [...], но е важен, защото задачата ни е да растем към божественото [...] и този растеж е [...] наблюдаван с огромно внимание. [...] Физическата вселена не е нищо в сравнение с духовната сфера, от която е възникнала, сферата на съзнание.[...] Тази друга, по-обширна вселена не е далече.[...] Просто съществува на различна честота. [...] Вие трябва да се отворите за една идентичност с онази част на Вселената, която вече притежавате, но може би все още не сте пробудили.“

„Безусловната любов и приемане, които преживях през моето пътуване, са най-важното откритие, което съм правил или ще направя.“

О, Смърт, наш маскиран приятел и създател на възможности,

когато ще отваряш портата, не се колебай да ни кажеш предварително;

защото ние не сме от тези, които треперят от нейното дразнещо желязно скърцане.

                                   Шри Ауробиндо

Пътуването през живота

Според древен египетски мит Сфинксът задавал на искащите да преминат три въпроса, на които трябвало да отговорят искрено преди да бъде изпълнена молбата им:

От къде идваш?

Кой си ти?

Накъде отиваш?

Какво обаче ние, смъртните, с нашето ограничено съзнание, можем наистина да знаем за произхода, смисъла и целта на пътуването ни през живота? Трябва ли да вярваме в догми или в думите на гурутата? Има ли мощно вътрешно зрение, което ни упътва дори в тъмни и несигурни участъци от нашето пътуване?

Източните учения, както и ранното християнство, твърдят, че човешките същества не живеят само през периода на едно земно съществуване. Една поредица от превъплъщения им дава възможност да вземат с тях същността или реколтата от преживяванията на всеки земен живот – в следващия. За какво? За да се уредят стари дългове, да се компенсира това, което човек е пренебрегнал или объркал в предишния си живот (и евентуално да направи други, нови грешки)?

За да се трупат знания или да рафинираш и усъвършенстваш съществото си? Да се раждаш и умираш отново и отново – всеки път, страдайки от разпадането на всичко лично? Има ли нещо вътре в нас, което ни подтиква да задаваме такива въпроси? Знание, което е вечно и което може би надминава всяко знание и опитност на колективното човечество през вековете?

На древни египетски рисунки можем да видим Анубис и Тот, които претеглят сърцето на починал човек: може ли човешкото същество в края на живота си на земята да има какво да покаже – нещо, което от по-висока, духовна гледна точка има трайна стойност?

Духовните учения на гностиците и розенкройцерите говорят за вечен принцип, който, първоначално латентен, е вложен в човешкото същество като искра или „роза на сърцето“. Той съхранява спомена за божествения ни произход, за древното обещание, че има изход от безкрайния кръговрат на раждане, смърт и прераждане. Чрез мистерийния процес на трансфигурация (преображение) душевното същество може да бъде коренно променено. Така, както във видението на Яков от картината на Уилям Блейк, се отваря една възходяща спирала в един божествен свят от светлина.

Тревожността, страхът от смъртта, правят свободата невъзможна. Ако се доближим до Сфинкса с доверие и предадем отговора на въпросите му на източника на мъдростта дълбоко в нас, ще можем да преминем пазача на прага с радостна увереност в сърцето си.

И когато най-после дойде времето ни, ще можем да ликуваме като Свети Павел: „О, смърт, где ти е жилото? Погълната биде смъртта победоносно!“

(продължава в част 4)

 

back to home pdf share