Abstract Phoenix

Утешителни думи

back to home pdf share

В моменти на житейски трудности човек обикновено поспира и започва да си задава въпроси. Възникват доста такива. Често той не е в състояние да си обясни ситуацията. Умът му блокира, като че ли стои пред висока стена, която е невъзможно да премине или прескочи.

Само след определен период на застой и празнота се появява известно прозрение и знание. Поглеждайки назад, човек осъзнава, че всичко преживяно не е било случайно, а резултат от предишни ситуации, които не е успял да забележи. Сега, поглеждайки назад, той може да ги разпознае.

И може би той също така изживява и усеща, че няма нищо случайно в живота, а всичко някак се управлява от по-висш разум, съществува по-висш план.

Точно както при часовниковите механизми има малки и големи колелца и часовникар, който сглобява и ремонтира часовника, когато например пружината се счупи.

Подобно вътрешно преживяване относно съществуването на по-висш план, в който са вплетени животите ни, разширява хоризонтите. Можем вътрешно да направим крачка назад и да се отдръпнем от незначителното в живота ни, за да изпитаме единение с Великото.

Можем да разберем, че всяко едно нещо има смисъл и че планът ни дава сигурност, дори когато сме загубили всичките си опорни точки.

Усещането е сякаш големи, топли длани просто са взели от земята една малка уплашена птичка, която току-що е паднала от гнездото си, трепереща от падането и загубата на сигурност, уплашена и объркана. И тези длани даряват топлина и спасителна прегръдка.

Думите на Ян Амос Коменски от неговия труд Unum necessarium (“Единствено необходимото”) също са утешителни:

Най-важният елемент в благоразумието е духовен:

  1. Не се обременявай с нищо, освен с онова, което е необходимо за живота; бъди задоволен с малкото неща, които са от полза за тебе, възхвалявай Бога.
  2. Ако ти липсват удобства, бъди задоволен само най-необходимото.
  3. Ако и те ти бъдат отнети, се стреми към своето спасение.
  4. Ако не си в състояние да се спасиш, откажи се от себе си, грижи се единствено да не губиш Бога. Защото този, който има Бог, може да се лиши от всичко друго, тъй като той завинаги ще притежава най-висшето добро и вечен живот с Бога и в Бога. А това, от всички желания, е ФИНАЛното.[1]

 

Човек постепенно научава, че в крайна сметка може да се откаже от това, към което е привързан толкова силно.

Той осъзнава, че това, което е изоставил, вече не е част от него.

И вижда, че то всъщност никога не е било част от истинската му същност.

Вижда как ролята му в обществото е маска, която се разпада и изчезва.

Гледа в пукнатините на своите собствени представи за взаимоотношенията си с най-близките.

Той също така вижда и старите, повяхнали илюзии за себе си, които се изтриват като вчерашно червило от устните, искащи да кажат истината.

Остава за момент единствено със себе си, без нищо прибавено.

Намира себе си в тишината и добре познатите думи “Да бъдеш или да не бъдеш”, пулсиращи в собствената му кръв и въздишащи в мозъка на костите му.

Но в същия момент, в който желанието за истина, за чист живот разкъсва гърдите му, крилете на възроден феникс потрепват в душата му.

И човекът стои неподвижно, с празни ръце… но фениксът се извисява в облаците, размахвайки криле.

Той е част от по-висш план.

Той е частица от божествената пълнота.

Насочван е от божествена мъдрост.

Той изживява утешението на божествената любов.

И ние в мир очакваме неговото завръщане, защото нещо от великолепието и величието му ни разтърсва тихо и радостно.

 


[1] John Amos Comenius, Unum necessarium, The One Thing Necessary, Moravian Archives 2008, p. 88, https://moravianarchives.org/images/pdfs/Unum%20Necessarium.pdf

 

back to home pdf share